Защо боледуваме?

Факт е, че днешното общество боледува много. Можем да дълбаем и търсим психологическите причини за това. Може би преумора, стрес, нереалистични очаквания, тъга, депресия и какво ли още не. Вероятно и липсата на качесвена храна, нездравословния начин на живот. Недостатъчното движение и спорт.

Повечето хора са загубили връзката си с природата. Прекарваме твърде много време в седнало положение и пред екраните. Забравихме да общуваме дори с най-близките си.

Лято е, поне според календара и температурите навън. Всички го очаквахме с нетърпение. Имаме толкова планове. Мечтаем, че ще бъдем постоянно навън. Вече сме планирали поне две отпуски и три морета. Представяме си, как изведнъж всичките ни неволи ще изчезнат, децата ще бъдат здрави и ще пътуваме, ще се наслаждаваме на живота.

Обикновенно плановете са за това, за да се провалят. С настъпването на пролетта, в средата на април стартираха и нашите неволи, висене пред лекарски кабинети, закупуване на всякакви чудни и безполезни сиропи за кашлица, спрейове за гърло и нос и т.н. и т.н. След безуспешно лекуване и ходене по прегледи почти два месеца стигнахме и до болницата.

Наложи се пет дневен престой с антибиотично лечение и диагноза едностранна пневмония. За много неща няма дори да се замислиш, ако не се сблъскаш с тях. През този пет дневен престой в болницата, в главата ми се породиха хиляди въпроси и важни осъзнавания. Често изпадах в пълно недоумение от отношението на хората, най-вече към децата.

Имаше и приятни изненади. Знам, че всеки родител предпочита опитен лекар със стабилен трудов стаж да се грижи за детето му. Оказа се обаче, че имахме възможността да се срещнем с много млади лекари, които бяха изключително адекватни. Приятно ме изненада техният подход към децата и любовта към професията. Като цяло имахме чувството, че сме в добри ръце.

Имаше обаче и сърдити лелички, които създадоха усещането, че съм в казармата. Не съм била никога, но предполагам, че там е имало подобен режим. Опитах да дълбая, защо някой ще се държи така зле и то с дете? Положих усилия да разбера защо е нужно да стресираме децата допълнително при все че там преживяват достатъчно предизвикателства?

Оправдание не намерих. Не се опитвайте, няма и вие да намерите. Изключително ненужно е. Просто ми стана тъжно, защото връщайки се назад във времето си спомних, че и нас ни третираха така. И ние сме деца на този режим. Спокойствието, разбирането и свободата бяха мираж.

Нашето поколение, децата на 80-те преживяхме много. Да ви кажа честно, не разбирам тази носталгия по миналото. Кажете ми честно, какво точно ви липсва? Ужасните, твърди дъвки "Идеал" или безвкусният шоколад "Кума Лиса"? Дали ви липсва борбата за килограм банани? Или пък как децата на туристите дошли от други държави, пиеха тази тайнствена и така вкусно изглеждаща, тъмна, газирана напитка в интересна бутилка, а ние само гледахме и преглъщахме жадно.

Липсват ли ви почивките все на едно и също място, в позната лятна станция в Несебър? Или летните лагери в Балчик? Може би пък е безвкусната храна? Банички и боза? Е, това можете и сега да си го подсигурите като емоция.

Докато бяхме в тази болница осъзнах, каква късметлийка съм да имам родители като моите. В училище и на лагерите нямаше как да ми се размине безсмислено строгият режим и лошо отношение. Но пък извадих истински късмет с млади, четящи и отворени към света родители. Те пътуваха по света и носеха красиво опаковани шоколади, интересни дъвки, играчки, които помним и до днес. И най-вече чудни истории за вълнуващи места. Може би от тогава се зароди моята любов към пътуванията. Все още си мечтая за пътешествие с круизен кораб. Още помня разказите на мама и татко.

Родителите ми общуваха с нас, обръщаха ни внимание. Имахме изобилие от любов. Като бонус имахме и баба и дядо под ръка, които пък съвсем правеха всичко за нас. Дядо беше готов да виси два часа на опашка за пет банана и за да види доволните физиономии на внуците си.

И после си представих някой, който освен че е бил заставян да следва великите норми и правила в училище и в лагерите е трябвало да прави същото и вкъщи. Човек, на когото му е обяснявано, че прегръдките и целувките са лигави и ненужни. Някой отгледан с идеята, че шамарите, заплахите, наказанията и високият тон възпитават.

Хайде сега си представете този някой да лекува вашето дете или вас, да сте зависими от него. Ако сте дете на 80-те, може и да си замълчите. Няма да ви е приятно, но ще изтърпите, защото така е било преди и сте свикнали да понасяте. Но ако си дете на новото време няма да ти пука и ще кажеш: “Моля, сложи ми лекарството по-бавно, за да не боли.”; “Моля, говори по-тихо, защото не чувам крясъци.”; “Не ме дърпай, не ми е приятно.”

Ако си дете на 80-те ще търпиш болката върху себе си, но ако си родител, израснал през 80-те, няма да търпиш да се държат неадекватно с твоето дете. Ще знаеш, че с лош тон, викове и крясъци няма да постигнеш нищо. Ще извадиш тежката дипломация, ще стискаш зъби и ще предпазиш детето си максимално добре. Ще дадеш всичко от себе си, за да се чувства комфортно, да понесе по-леко болката и предизвикателствата.

И то ще го усети. Ще те прегръща и ще ти благодари седмици след това, защото е имало подкрепата, обичта и свободата. То ще бъде щастливо дете, борбено дете, весело дете! И ще умее един ден да защитава себе си и своите деца! Ще знае, че свободата е право. Ще пази границите си.

Гледах как моят малък син минава през трудностите, как сам се бори за правата си. Наблюдавах как се предпазва. Виждах колко лесно общува както с лекарите, сестрите, така и с другите деца и родители. Стана талисмана на отделението. Всички го познаваха и му се радваха. Не се оплака нито веднъж, просто мечтаеше да си бъдем вкъщи. Гледах го с гордост и възхищение.

Често си мисля, че не се справяме като родители, че се проваляме в грижите си и възпитанието. Но след тези пет дни осъзнах, че въпреки всичко сме свършили добра работа. Това е добро начало. А големите предизвикателства тепърва предстоят. Надявам се да имаме търпението и мъдростта да продължим да даваме най-доброто от себе си.

Всеки родител вярвам дава най-доброто, на което е способен. И всеки от нас ще направи куп грешки.

Не се страхувайте да обичате децата си. Прегръщайте ги и ги целувайте. Дайте им криле. Животът умее да дава добри уроци. Нека имат силата да устоят и вярата да продължават напред.

Най-добрата инвестиция е времето прекарано с децата ни. Качественото общуване, веселите игри, танците, музиката, четенето на книги, общите занимания ще се възвърнат един ден стократно.

Вярвам, че обичаните деца стават свободни хора.