Къде изчезна Любовта

В моите идеални представи и детски мечти някак срещаш идеалния партньор на 18 и оставаш с него цял живот. Имате семейство, две деца, хубава къща, без куче – просто до скоро не исках и да чуя за такъв любимец. Живеете в щастие и хармония до края на дните си. Е да, може би е възможно, ако тези дни са твърде малко.

А знаете ли, че раздялата по сила, тежест и щети, които нанася на човешката психика се равнява на загуба на близък човек? Години може да са нужни на някой, за да се съвземе и продължи след раздяла. В най-добрия случай хората са разумни, разделят се цивилизовано, и продължават нормални отношения, особено, когато има деца. Но дори тогава, отново е ужасно тежко и трудно.

Мислите, че никога няма да ви се случи? За съжаление никой не е застрахован, какъвто и път да е имал, колкото и километра да е извървял, колкото и да е работил върху себе си.

Най-големият капан е да си повярваш, че си открил идеалния за теб човек, и че той винаги ще бъде твой, плътно до теб и че тези прекрасни отношения ще траят вечно и завинаги. Разбира се, възможно е, но само ако се полагат системно много усилия. Градинката е нужно да се полива всеки ден, за да не увяхват цветята в нея.

Ще си каже някой, че това е изтъркана фраза, че жената е щастлива и обгрижвана, защото редовно получава скъпи подаръци и огромни букети, дори без повод.

Със сигурност жените обичат внимание, но не само под формата на скъпи вещи. Важните елементи, които поддържат жива връзката често дори не се купуват с пари. Вниманието е по-скоро под формата на време, което за мен е един от най-ценните ресурси днес. Умението да се поставиш на мястото на другия, да помислиш и за неговите потребности.

Веднъж един мъдър мъж ми каза, че отнема месеци, дори години да обикнеш някого, но можеш да го намразиш само за два часа. Как ви звучи?

Ако си полагал усилия месеци и даже години да спечелиш един човек, да го обикнеш, защо тогава с лекота ще го пуснеш да си тръгне. Нищо не става внезапно и случайно. Вярвам, че има причина, че се трупа с дни, месеци, даже години. И се стига до действие, разочарование и раздяла.

Чувала съм истории, в които майки изоставят децата си. Жената събира два куфара, даже без да остави бележка. Напуска мъжа и двете си деца и заминава с новата си любов извън страната. Естествено, първа реакция - осъждаме жената. Факт, че не е нормално, не е за одобрение и разбиране подобна постъпка. Въпросът е какво е породило това крайно решение?! Защо изобщо се налага да се стига до такива ситуации?

Има и още по-трагични истории. За съжаление истински. Жената почиства къщата, подрежда дрехите, готви любимото ястие на мъжа и децата си и после слага край на живота си. Брутално! Но факт.

Вероятно това са крайности, възможно е хората да са имали нужда от професионална помощ. Въпросът е, защо никой не е забелязал? Как се стига до такъв изход?

Има и ежедневни ситуации – стрес, напрежение, притискане, стига се до викове, крясъци, може удар. Осъзнава се, че това не е редно, не е правилно. Не бива да се повтаря! Но защо се е стигнало до там?!

Това, което аз питам и ме вълнува е: не може ли поне един голям процент от тези истории да свършат различно. Аз вяравам, че има изход и друго решение. Не винаги. Има връзки, които е по-добре да не съществуват. Има безнадеждни ситуации и хора. Там е по-добре да си тръгнеш. Вероятно понякога не можеш и да помогнеш.

Но днешната история е за тези ситуации, в които можеш да останеш. Какво значи несходство в характерите?! Това основателна причина ли е да си тръгнеш? Честно казано рядко намирам сходство на 100 процента с някого – партньор, приятел, родители, дете. Всеки има своя характер и своята гледна точка. Всеки има приоритети, желания, виждания как да се случи или да не се случи нещо. Това причина ли е за крайни решения?

Жената си мечтае за определено отношение, изненада. Очаква неща от мъжа си, които той идея няма, че са желани. Никой не чете мисли. Това си е чист хазарт. Всеки разумен човек би предпочел да заложи на сигурно. Говорете. Споделете. Обсъдете.

Знаете ли, че и най-голямата и силна любов може да прегори, или да се износи?! Не! А би трябвало. Няма нищо вечно и сигурно. Хората се променят. Потребностите също.

А как тогава има връзки, семейства, които оцеляват повече от 30 години, дори повече от 50 години?! Има и познавам такива и те са щастливи, нормални семейства, с обичайните предизвикателства, понякога и необичайни. Те са преживели загуби, тежки ситуации, болести, но са все още заедно. Защо ли? Защото всеки един ден те са избирали един друг. Дори когато, човекът отсреща не е бил за обичане и харесване, те са го подкрепяли и са му давали любов.

Лесно е да обичаш някого, когато е мил, спокоен, търпелив.

Трудно е да обичаш същия човек, когато е гневен и несигурен.

Любовта е постоянна величина. Тя е избор. Или обичаш или НЕ.

Какво ще кажете за любов, която е съществувала 70 години и продължава до сега сега, въпреки, че единият вече не е сред живите? Не вярвате ли? Е, има я. И то в най-чистия и вид. Баба и дядо – символ, на обич, подкрепа, разбиране. Не винаги е било лесно, преживели са всякакви събития, но едно е сигурно – всеки ден са се избирали един друг.

Преди повече от десет години дядо се разболя тежко. Наложи се дълго време да бъде в болница. Отидохме да го видим с баба и баща ми. Няма да забравя тази гледка никога. Баба седна до него и започнаха тихичко да си говорят. Дядо я погали по косата, погледнаха се, хванаха се за ръце. Изведнъж пред мен сякаш стояха влюбени тинейджъри, а не баба и дядо на почти 70 години.

Дядо беше видимо притеснен не за собственото си здраве, а за това, че баба е сама. Тревожеше се как се справя, има ли си всичко. Тя пък го гледаше с едни големи очи, и казваше, че всичко си има, че е добре, сега да не я мисли нея, да се оправя. Тя ще си го чака у дома с вкусните гозби и родопския чай.

Дядо беше в болничната стая заедно с друг възрастен човек, който ми каза в коридора: “Ей, момиче, толкова години съм живял, такава любов не съм виждал. Гледай, гледай, все едно вчера са се запознали! “

Какво си мислите и аз съм ги питала много пъти, как така са успели да запазят отношенията си и любовта си толкова дълги години? Всеки път споделяха по нещичко, но тайната съставка знае само сърцето.

Баба казва, че е благодарна на дядо. Той си я е харесал и избрал. Грижил се е за нея. Обичал я е такава, каквато е. Казвала ми е, че в много ситауции е можел да си избере и по-красиво, и по-умно и учено момиче, но той е избрал точно нея.

Дядо пък казваше, че баба винаги се грижи за него. Дава му това, от което има нужда. Разбира го и го подкрепя.

Това което винаги ме е изумявало, че след толкова години заедно, те винаги имаше какво да си кажат. Никога не цареше тишина у тях. Винаги си коментираха, споделяха. Беше някак спокойно и уютно.

Моята връзка с тях двамата е била винаги много специална. Когато усетих, че ще загубим дядо държах да ги чувам по-често по телефона и винаги им казвах, колко прекрасни баба и дядо са и че тяхната обич и техният завет ми е много важен.

Истината е, че често позволяваме ежедневието да ни грабне, егото да надделее, лъскавите реклами и усмихнатите лица от социалните мрежи да ни накарат да забравим, кои са важните неща в живота. Объркан е съвременният човек. Уж всичко има, повече от всичко, а все е в търсене на нещо. Има усещане за недостиг, за липси. Мисли си постоянно, че изпуска нещо.

Кое според вас е липсващото парченце от пъзела? Какво не ни достига? От какво боледува съвременното общество?

Отговорът според мен е един – Любов!

P.S. Малко от заветите на баба и дядо:
 1. Умението да мислиш за другия и да се поставяш на негово място.
 2. Да премислиш поне три пъти, преди да започнеш деликатен разговор.
 3. Винаги да обясняваш ти как се чувстваш, а не да обвиняваш другия.
 4. Да правиш всеки ден по нещо мъничко за човека до теб, дори и просто чаша кафе или чай.
 5. Да благодариш по-често на другия.
 6. Да му казваш, колко е важен за теб.