Да бъдеш родител

Седяхме навън, хапвахме вкусна храна, пиехме охладените си питиета. Децата играеха. Направо идилия. Обичам да пътувам. Предполагам, една от причините за това е, че прекарваме повече време навън. Имам усещане за простор и свобода.

Но това не е история за пътешествия и приятни преживявания. Това е история за осъзнаване. Или какво е чувството да бъдеш родител. Вярвам, че всеки дава най-доброто от себе си и е готов на всичко за децата си. Но трябва да си признаем, че има и много предизвикателства, отдаване, търпение, пренареждане на приоритетите.

Тъкмо вечерята беше в разгара си, хората говореха по-силно, децата се смееха и тичаха наоколо. Моето момченце дойде и поиска да отида да го полюлея на люлките, които бяха наблизо. Започнах до го люлея, но той започна да иска още по-силно и още по-силно. Обяснявах, че е твърде бързо и вече започвах да губя търпение, защото явно думите ми не достигаха до него. Продължаваше да настоява да бъде още по-силно и да недоволства.

След малко на съседната люлка дойдоха момченце на видима възраст колкото моето дете заедно с баща си. Човекът ме погледна и кимна леко, за да ме поздрави.

Казах си веднага: “Усмихни се и ти, опитай да се държиш нормално и в никакъв случай не съжалявай човека.”

Люлеехме децата си, разменяхме по някоя дума. Изведнъж другото момченце каза на баща си: “Татко, не ме люлеш хубаво и достатъчно силно. Ти не можеш добре. Извикай мама. И това не правиш, както искам”.

Сърцето ми се сви. Погледнах лекичко към човека, но той не трепна. Каза нещо мило на детето си, успокои го. Дори се съгласи с него. Детето продължи да настоява, като повиш тон. Човекът, обаче запази невероятно самообладание. Обясняваше спокойно. В гласа му се усещаше толкова топлина и обич към детенцето. Погледна ме и се усмихна с поглед казващ “Деца!”.

Кимнах му лекичко в знак на съгласие, но буца беше заседнала в гърлото ми.

Човекът имаше само една ръка.

Изобщо незнаех какво се бе случило, как и кога е загубил ръката си. Само осъзнавах, че е баща.

Нормален баща с нормални проблеми, каквито имаме и всички останали родители. Това, че беше в неравностойно положение не водеше до някакви облаги и облекчения. Неговото дете беше като всяко друго – нетърпеливо, изискващо, очакващо. Дори бих казала, моето дете е с доста по-благ характер и доста по-лесно мога да се разбера с него.

В този момент просто изпитах едно единствено нещо към този баща и то беше възхищение.

Този мъж беше получил освен целия пакет изпитания, които идват с родителството, и допълнителни такива. Чисто физически едва ли му бе леко да се справя с ежедневните си задължения на човек, мъж и баща.

Замислих се доста сериозно колко точно ми е трудно и защо всяка дреболия, прищявка или заявяване на моето дете приемам като нещо дразнещо и неприятно. Наистина ли беше такова?

Разбира се, че не винаги намираме правилния път към децата си. Нормално е да губим търпение, когато границите ни биват минавани по няколко пъти на ден. И все пак можем да спрем, да помислим, да преброим до десет преди да кажем или направим нещо.

Вярвам, че така ще спечели както детето ни, така и ние.

Чета толкова много психология, напътствия и идеи как да бъдем осъзнати родители. Сама се убеждавам, че подхождайки нестандартно, под формата на игра или театрално представление веднага хващам вниманието и мога да постигна желания резултат.

Но не винаги имам това търпение. А защо не?! Защото вероятно на повечето от нас е трудно да оценим в ежедневието какво богатсво имаме. И всъщност тези уж изтъркани думи, никак не са изтъркани. Когато си пожелаваме здраве и живот, вместо да го правим механично, е хубаво да го казваме от сърце и осъзнато, че това е най-важното.

След тази случка всеки път, когато изпадна в трудна ситуация, или си помисля, че съм лош родител, че не се справям, си спомням картината от люлките в онази лятна вечер.

Толкова ярка и цветна е пред очите ми, все едно беше вчера. И всеки път в моите очи непознатият баща изглежда все по-висок и силен и буди единствено чувство на възхищение.