Силата е в теб

 Трите фурии Ася, Зорница и Даниела решиха да си организират специална вечеря за деня на жената. Любимият им ресторант предлагаше пет степенно меню и винена дегустация. Управителят на заведението веднага успя да освободи обичайната маса за едни от най-верните си клиентки. Първи пристигнаха Ася и Даниела. На входа ги посрещна слънчево момче като им подари по една жълта роза:
 - Честит празник, дами! Заповядайте!
 - О, колко мило! Благодарим много! – Ася се усмихна широко и пое розата.
 - Качвайте се на втория етаж там ви очакват, за да ви настанят.
 Двете се спогледаха доволно. Даниела прихвана със свободната си ръка, дългата си златиста рокля и внимателно започна да катери стъпалата.
 - Е, имаме време, спокойно. Зорница едва ли ще дойде в близкия половин час. Освен това обувките са жестоки. Другия път ще дойда с теб в Рим само, за да си напазарувам. – Ася гледаше красивите токове на приятелката си и мислено си представи и своите крака обути в подобна прелест.
 - Италия винаги е добра идея. От години не сме си правили пътешествие по женски. Не мислиш ли, че е време?
 - Да, ето още една тема за разговор. При това приятна!
 Отгоре ги посрещна познатият им русокос сервитьор с морско сини очи. Взе палтата им и ги помоли да изчакат. Внимателно ги остави на закачалката до стълбите. После взе табла от бара и им подаде ведро по чаша просеко. На дъното плуваше апетитна ягода. Двете жени се усмихнаха, отпиха глътка вино и се отправиха към масата си.
 - На това му се вика посрещане! – Ася седна, намести един кичур коса и вдигна пенливата течност за първа наздравица.
 Дани смигна дяволито, наведе чашата си и за малко да се задави, когато видя, че към тях идва Зорница:
 - Не знам дали е уместно да го кажа, но си мисля, че към нас идва призрак.
 Ася скочи да посрещне приятелката си, която бе бяла като платно, а червената сатенена рокля допринасяше за този контраст.

 - Ехо, добре ли си? Само пет минути закъснение?
 Зорница седна на мястото си и изгълта на екс просекото, което ѝ бяха дали. Момичетата забелязаха едва сега, че ръцете ѝ трепереха.
 - Добре съм, спокойно. Случи се нещо...още не мога да повярвам. – Гласът на Зори беше нестабилен. – Не е смешно! Реших в последния момент да дойда с колата, защото не исках пак да закъснявам.
 Дани и Ася моментално погледнаха към празната чаша.
 - Хорааа, спокойно. Ще си поръчам “Drink and Drive”. Нали живеем в София все пак! Има и такива екстри.
 Зори започваше да идва лека полека на себе си, но продължаваше да потреперва.
 - Умирам от глад и имам нужда от силно питие. Не ме гледайте така! Ще ви разкажа.
 - Нали не си забравила, че тази вечер сме на винена дегустация. Имаш късмет, започва след петнайсет минути, а ти си тъкмо навреме. Виното, което си харесаме най-много ще бъде победителят на вечерта и ще поръчаме от него за вечерята. – Дани обясни спокойно, но не изпускаше приятелката си от поглед.
 Зори махна с ръка и извика сервитьора:
 - Дали ще може още една чаша просеко? Все пак пристигнах навреме, за първи път от години. Заслужавам награда нали?
 Момчето кимна с широка усмивка на лице и само след минута се върна, за да напълни чашата на Зори. Тя въздъхна тежко и започна да разказва:
 - Така... качих се в колата, пуснах си музика и се опитвах да си представя физиономиите ви, когато ме видите толкова рано тук. Още се движех из малките квартални улички, когато една кола се появи зад мен и започна да ми примигва и да кара твърде близо до моята. Беше лъскав черен джип, караше го млада жена. Реших че иска да ме предупреди за нещо. Вече обмислях, дали не е изгорял някой фар, или пък да съм се сдобила с мека гума?! Намалих леко, но видях че тази жена говори силно развълнувана и то очевидно на мен. Возеше дете и изведнъж реших, че може да съм направила нещо, не съм убедена какво, но може би съм ги стреснала по някакъв начин на пътя. Премигнах с аварийните светлини, за да се извиня, въпреки че не знаех за какво съм виновна. Все пак в колата имаше дете! Жената продължи да кара плътно до мен и да говори нещо. Притесних се. На първата пресечка намалих още малко, при което тя се изравни с мен и ме накара принудително да спра. Аз отворих прозореца и я попитах какво става.
 Ася и Дани слушаха с любопитство. А Зори отпи глътка вода, преди да продължи:
 - Жената започна да ми крещи, като ме обвини, че съм я засекла с колата и едва ли не, че съм щяла да ги убия. Започна да говори някакви нецензурзни думи и да ме обижда. Шокирах се. Още повече, когато разпознах, детето, което возеше, че е от класа на племеницата ми. Знаете, че е първи клас и понякога я взимам от училище, така че познавам повечето от съучениците ѝ. Те са хубав клас, на рождените дни на Бела сме се засичали и с някои родители. Тази жена съм сигурна, че не беше майката на детото. Момиченцето ме гледаше с едни големи очи, а аз се почуствах ужасно, разбирате ли?! Сърцето ми се пръскаше на парчета. Успях само да кажа на крещящата жена: “Госпожо, возите дете все пак. Моля ви!”
 Тя обаче не се спря. Продължи да ме обвинява, че съм щяла “да ги затрия” и сипеше още обиди.
 - Стига бе! Лудите са навсякъде! – Дани се плесна по челото и завъртя очи.
 - Ама аз дори не бях виновна! Поне не мога да се сетя, къде съм ги засекла. Та този джип изскочи от нищото зад мен! Или е карала много бързо или пък аз съм била много разсеяна. Знам ли?! И честно ви казвам стреснах се. Вдигнах веднага прозореца, заключих колата. В същото време стана някакво задръстване. Отсреща видях шофьор на микробус, който ми направи знак с ръце, казващ: “Какво става?”. Аз само поклатих глава. Нямах идея, защо тази жена продължава да крещи и на какво е способна. А детето все така се взираше в мен.
 - Абе има ли значение дали си била виновна или не?! Това нормално поведение ли е на човек, на жена, на майка, може би? – Ася ядосано махна с ръка.
 - Не съм сигурна какво стана! Събрах се някак и посочих да се отмести, защото потеглям. Не бях загасила колата, така че дадох мигач, тръгнах и стигнах благополучно до тук. Паркирах на паркинга на ресторанта и ето ме. Чувствам се много зле. Все едно някой е изсипал горещо олио върху мен. Разбирате ли? И тези детски очи! Не мога да ги забравя! Ама как ще крещиш пред дете такива думи... Знам ли, може да съм ги стреснала някак! – Зори се разплака.
 - Ей, стига! Дори да е така! Това ли е начина. Представи си, че се бяхте ударили. Ами хора сме, шофираме в голям град, движение, стрес, бързаме, случва се. Не е нещо невероятно! Движила си се с не повече от трийсет - четиресет километра в час. Удряте се и ...какво следва, тази бабаитка вади пистолет и те застрелва пред детето?! - Дани беше почервеняла и ръкомахаше оживено.
 - Стига! Успокойте се, нищо не е станало. Но, права си, дори да беше, хора сме, има начин да се разберем, може да се случи на всеки нали?! Можеш да провериш дали всичко е наред, да се извиниш, да предложиш помощ. – Ася стана, приближи се до Зори и я прегърна.
 Зорница бе видимо по-спокойна. Както казват хората, “споделената мъка е половин мъка”. Въздъхна дълбоко и каза:
 - Добре, стига наистина! Било каквото било, ще опитам да го забравя. Никой не е пострадал, освен психиката ми. Казвайте какво става с вас? Не сме се виждали повече от месец!
 Ася взе думата:
 - Исках да ви споделя нещо, ама ще стане твърде трагична вечерта.
 - Давай смело, ето презентираха първото вино. Чашите няма да са празни ще понесем още една драма. – Дани боцна едно парче сирене и кимна към приятелката си, за да продължи.
 - Добре де, нямаше как по-рано да ви кажа...не съм суеверна, знаете и все пак... Ами накратко преди месец видях двете чертички...
 - Ехаааа! Честитооо! – Зори скочи въодушевена.
 - Чакай, чакай. Няма за какво да ми честитиш.
 - Ааа, фалшива тревога?! Или?
 - Не, точно, но беше тревога. Стана случайно. Не сме го планирали. Притесних се. Едва се справях с две деца, какво остава за трето. Бях получила предложение за нова работа. След последната ми бременност за първи път усещах, че правя нещо за себе си.
 - Спокойно ще се справиш, ще видиш. – Дани погледна приятелката си окуражително.
 - Няма го вече. Бебето усети, че не е желано и изчезна, преди да се е появило ...оказа се, куха яйцеклетка. И знаете ли? Ужасно е, но изпитах облекчение до някъде... и също силна вина.
 - Това се случва често. Не си отговорна. Имам колежка, която преживя две подобни бременности, а много искаха да имат дете. – каза приятелката ѝ като намести внимателно златистата си рокля.
 - И аз съжалявам, може би така е трябвало да стане. Вярвам, че винаги се случва това, което е най-доброто за нас. Просто трябва да се доверим на Вселената. Не смятам, че си го предизвикала по някакъв начин.– Зорница помисли за миг преди да продължи. – Може ли да си кажа и моята мъка? – тя вдигна ръка все едно бяха отново в училище и очакваше да я посочат.
 След като и двете дами кимнаха в синхрон тя продължи:
 - Миналата седмица бях на мамолог. Знаете, че ходя профилактично всяка година поне веднъж. И лекарката жестоко ми се скара. Имала съм някакви бучки в дясната гърда ... – Спря за секунда, защото видя ужасът в очите на приятелките си. - Спокойно, няма нищо страшно. Просто ми каза, че ако забременея най-вероятно ще изчезнат и няма да има нужда от интервенции. И ме гледаше осъдително, все едно нарочно го отлагам. Изнесе ми лекция за съвременните жени, които гонели кариера и замразявали яйцеклетки и т.н. и т.н. Все едно аз нарочно не искам да забременея, нали?! Нима знае през какво съм минала!
 - Ама и тия доктори! Това не го чувам за първи път! – Дани удари чашата по масата по-силно отколкото очакваше и привлече нежелано внимание. – Вярно е, жените имаме някакви срокове, знаем за биологичния часовник. Всички имаме познания по темата. И все пак, доста жени раждат след 35 и всичко е наред, дори след 40. По-скоро се питам защо всеки трябва да се меси в живота ти? От кога хората знаят, кое е най-доброто за теб?
 Ася поклати глава и се включи:
 - Вижте , трябва да признаем, че има жени, които умишлено го отлагат. Срещнали са чудесен мъж, успели са в професията си, дори финанасово са подсигурени, да не говорим, че като бонус имат на разположение една-две баби, чакащи с нетърпение да помагат с първото си внуче. Но все има още една дестинация, която искат да посетят, още едно стъпало в корпоративната стълбица, което да изкачат и така нататък...
 - Аха, но замислете се, това си е тяхно право, техният живот. Когато се почувстват готови ще го направят. Иначе пак съдим, ако кажем, че постъпват нередно или не се съобразяват с биологичните процеси нали?! – Дани подпря лицето си с ръка и погледна замислено през прозореца. – Вижте аз съм типичния пример за обратното. Едва срещнах Антон и успя да ми завърти главата. Да ви кажа, червената лампичка светеше още в началото. Виждах как гледа другите жени, все закъсняваше, не си вдигаше телефона. Предпочиташе уикенда да се види с приятели, вместо да прекараме време заедно. Но мислех, момичета, че биологичният ми часовник тик-така. И няма време за губене. Даже си представях, че това е може би последният ми шанс да имам мъж до мен. Беше финансово стабилен, имаше собствено жилище. Искаше да има деца. Какво повече трябва на една жена, нали?!
 - Е, голям чаровник е този, Антон. Признавам си, че в началото и мен успя да ме омагьоса. Вярвах, че може да бъдете щастливи. – След думите си, Ася се сепна и стрелна Зори с поглед и добави – Е, после си показа кирливите ризи пред всички ни. Направо надмина себе си!
 - Може ли да сменим темата? – Зорница гледаше упорито чашата си. Беше почервеняла цялата.
 - Да, много ясно! – Дани ѝ намигна. – Исках само да ви кажа, че не е лесно да отгледаш детето си сам. Така че хубавичко да си помислят всички, на които тепърва им предстои да създадат семейство. – тя хвърли бърз поглед към Зорница. - Преди време един колега каза нещо, което помня и до днес, но за жалост късно го проумях: “Най-важното решение в живота на една жена е да избере правилно мъжът, за когото ще се омъжи.”
 Ася изракопляска:
 - Точно така! Потвърждавам! Зори да “внимава в картинката”. Нищо не каза за Явор?! Как върви?!
 - Всъщност исках да обсъдим нещо за него. Вие имате повече опит.
 Момичетата само се усмихнаха и оставиха приятелката им да продължи.
 - С Явор всичко е супер. Някак лесно се получават нещата. Чак се чудя понякога, нормално ли е да не се караме?! Различни сме, но, за важните неща сме на едно мнение.
 - Хей, момиче! Много ясно, че е нормално да не се карате. Това само във филмите го има: секс за помирение, или пък “бия те, защото те обичам”. Пълни тъпотии! Или също “холивудска целувка за сдобряване ”! Спомняте ли си този епизод на “Сексът и градът”? Кари и гаждето ѝ, Бъргър?
 - Даааа! Любимият ни сериал! Можем да си направим куиз на тази тема да видим коя от нас го е гледала повече пъти. – Зори потърси сервитьора с очи. – Ако скоро не ни донесе следващия гроздов сок от дегустационния сет, направо поръчвам по един космополитън за всички!
 Момичетата се развеселиха, а в същото време синеокият младеж мина покрай тяхната маса и наля от последното вино, което бе включено в дегустацията. Истината е, че нищо не разбраха от презентацята на напитките. Бяха твърде погълнати в техните разговори. Но пък отпивайки от вината клатеха одобрително глави, което значеше, че са доволни от избора на сомелиера.
 - И какво за, Явор? – Дани побутна приятелката си, за да продължи.
 - Предложи ми да живеем заедно. – изтърси Зори.
 - Ехей! Браво!– Ася вдигна чашата за наздравица. – Нека има повече такива мъже!
 - Да, но и малко стряскащо. Аз не го очаквах. Излизаме от няколко месеца по-сериозно. Той обаче, казва, че няма защо да си губим времето, да пробваме как ще ни се получат нещата. Преди съм си мечтала за такова предложение, а сега гледах с отворена уста и първите минути сякаш нямаше подходящи думи, които да му кажа.
 - Стига де! Нали се съгласи?! – Дани отметна назад лъскавата си коса и сякаш нямаше намерение да приеме отрицателен отговор.
 - Е, да. Не мисля, че преди съм се чувствала по този начин. Малко ме е страх, но надявам се, да се получат нещата. Хубаво ми е с него. Не мога да го обясня, но там където е той, го усещам като дом. Сякаш съм си попаднала на мястото и най-важното за мен – чувствам се желана във всяко отношение.
 - Като се сетя оня предишния тъпанар как те караше да си носиш възглавница, че имал само една. И отменяше срещи с теб, защото щял да води майка си да си купи обувки, или на народни танци! Леле, чак като го казвам и отново се ядосвам! Какво им става на днешните мъже! – Ася се изправи. – Безкрайно съм щастлива за теб, обаче трябва да посетя спешно едно място. И никакви важни разговори без мен, ясно ли е?! – Тя размаха заплащително пръст и се отправи към тоалетната.
 Другите две дами се спогледаха и всяка от тях опита сякаш да помисли за тема, която не бе така значителна. Даниела поде първа:
 - Ей, радвам се, че можем да си говорим за всичко, както преди. Знаеш колко сте ми важни вие двечките нали?! В днешно време е трудно човек да намери приятел, с когото да говори на всякакакви теми без да се прави на прекалено успял и доволен от живота. Истината е, че всяка от нас преживява собствените си драми почти ежедневно. Има неизказани страхове, мечти, които крием дори от нас самите. Примирили сме се с “уж” дреболии, които забутваме в шкафовете, или под дивана. Слагаме сутрин грим, усмивка и потегляме към поредния ден. Само огледалото в колата вижда насълзените ни очи, дали от радост, дали от тревога или безсилие. Не е лесно да носиш короната “Жена”, нали?!
 Ася се върна, точно за да чуе последното изречение.
 - Лейдис, нали казахме без съществени теми!
 - Ех, ще ми се да сме по-спокойни. Да говорим често за незначителни неща. Да се заливаме от смях за щуротии. Но няма да е в този живот, вероятно.
 Зори се замисли за секунда и попита:
 - А, някоя от вас гледа ли “Ергенът”?! Всички само това обсъждат в офиса, в кафето, чувствам се като аутсайдер.
 - По-вероятно е да си пусна футболен мач. – Дани се засмя, а другата ѝ приятелка тръсна глава възмутително.
 - Наздраве за НАС! – Ася вдигна чашата си. – Нека ценим себе си, времето си, хората, които го заслужават и ...дайте да си купим билети за Рим!