Сладко изкушение или нещо повече

Преди години летях до Мадрид. Бях сама, отивах на гости на моите родители, които тогава живееха извън страната. Имах запаси от книги, нещо за писане, и два пакета желирани мечета. Полетът имаше закъснение и качвайки се в самолета голяма част от пътниците вече бяха доста изнервени. Зад мен пътуваше една майка с двете си малки деца. Едното бебе, което държеше в себе си, а другото момченце на около 4-5 години. Бебето кротуваше, но малкият му батко, много скоро след като самолетът излетя, започна да губи търпение. Искаше да слиза, започна да мрънка. На финала се разплака. Имаше силна турбулентност и бяха забранили да се става и разхожда из самолета. Жената, като всяка майка, положи огромни усилия да успокои детето. Вкара в действие всички знайни и незнайни методи. Но малкият човек не искаше и да чуе. Повтаряше постоянно, че иска да слиза вече.

Тогава погледнах отворения пакет с желирани мечета и се сетих, че имам още един в раницата. Извадих го и го подадох плахо на майката с въпросителен поглед, дали мога да го подаря на детето.

Тя само кимна. Очите и бяха пълни със сълзи, нямаше сили дори да отговори.

Детенцето грабна пакета с желираните бонбони и веднага спря да плаче. Чух нетърпеливо шумолене отзад. Момчето започна да си хапва и се укроти. Дори след като изяде всичко, чух да говори с майка си спокойно. Задаваше различни въпроси. До края на полета нямаше повече напрежение.

Когато слизахме от самолета жената ме хвана за ръка, погледна ме и сърдечно благодари. Аз само казах: “Няма проблем, тези бонбони винаги спасяват положението”.

Още тогава се замислих, че има нещо специално в желираните мечета, но сякаш забравих увлечена от испанското гостоприемство.

Преди повече от година, когато реших, че детето ми е достатъчно голямо да опита нещо от “забранените храни”, то първото, което позволих, бяха желирани бонбони. Даже аз ги купих. Мъжът ми ме погледна с голямо учудване. Знаеше колко съм стриктна в това детето ни да се храни с подбрани храни. А аз бях развеселена и просто казах :”Какво толкова! Вече е голям. Всички деца на неговата възраст хапват такива неща.”

Да, обаче с времето, когато синът ми откри шоколада, кексчетата с пълнеж и други вкусотии не особено добре отразяващи се на детските зъбки и стомах продължавах да съм стриктна и да давам минимално количество от тях. Единственото нещо, което позволявах в по-големи количества бяха именно тези желирани мечета.

Преди няколко месеца сериозно се замислих защо го правя. Не беше никак логично за мен.

Но както знаете винаги има отговори на всички въпроси. Често се крият не там, където ги търсим.

Спомних си, че когато бях малка, около възрастта на моя син се наложи майка ми да запише допълнителна специализация, за да обогати образованието си. Пътуваше за няколко дни в друг град. Баба се грижеше за мен. Толкова много ми липсваше мама. Ходех често в спалнята, отварях гардероба, разглеждах дрехите и. Тайничко си плачех. Просто имах нужда от прегръдката на мама и да бъда сигурна, че ще се върне.

Всеки път, когато тя си идваше от обучението тичах към вратата да я посрещна. Виждах широката и усмивка, хубавата лъскава коса и две протегнати ръце за мечтаната прегръдка. После обаче си чаках изненадата. А тя всеки път беше една и съща и винаги пораждаше възторг у мен: гумено зайче, пълно с желирани мечета.

Лакомо хапвах от бонбоните и гледах мама с широко отворени очи. Попивах всеки сантиметър от нея, запомнях гласа и. Исках да съм сигурна, че ще помня всеки малък детайл и че ще бъде мислено с мен, следващия път докато отсъства.

Това не бяха просто някакви си желирани мечета, а символ на обич. Отразяваха така ценното обещание, че мама ще се върне и ще бъде пак до мен.

И до днес тайно хапвам от желираните бонбони на детето. И до сега имат вкус на обич.

Тази история посвещавам на моята прекрасна майка, която изпълняваше обещанието си през всичките тези години. Винаги се връщаше при мен. Тя е тук и в хубави, и трудни моменти. Неината сила и неизчерпаема обич не могат да се сравнят с нищо.

И до днес купува същите бонбони, но за своите внучета.