Да говоря или да замълча завинаги

Сега ще ви разкажа историята на две приятелки, а на финала се надявам да сте намерили вашия отговор.

Елена и Петя бяха приятелки от години. Срещнаха се случайно на едно събитие и от тогава бяха почти неразделни. И двете в търсене на идеалния мъж, често споделяха петък и събота вечер с общи преживявания в някой нов ресторант или модерен клуб.

Комуникацията между тях беше лесна. И двете обичаха красивите места, дори пътуваха заедно понякога. Единственото, което напрягаше Елена, беше манията на Петя да си намери мъж на всяка цена. Елена често се чувстваше неудобно, когато Петя започнеше да оглежда мястото, където бяха попаднали за потенциалния идеален мъж. Даже се стигаше и до крайности да отиде да се запознае с някого, или дори да накара някоя от техните приятелки в компанията да направи нещо, за да привлече вниманието на даден господин, който според Петя не беше за изпускане.

Елена в тези години беше част от връзка, която ту се разпадаше, ту пак просъществуваше за известно време. Като цяло тези отношения я нараняваха и тя осъзнаваше, че е трудно да бъде щастлива в тях. Правеше постоянно опити да започне начисто, да открие нов смисъл в живота си, да срещне различен човек. Тази вътрешна борба я съспиваше и черпеше голяма част от енергията и.

Малко бяха моментите, в които успяваше да се събере, да повярва в новото начало и да се почувства наистина добре.

След поредната раздяла с партньора си, Елена беше тотално на дъното. Сякаш всички опции се бяха изчерпали. Книгите, работата, психологията, осъзнаването не водеха до резултати.

В поредната безсънна нощ лежеше в леглото и се чудеше как да спаси себе си. Какво може да направи, за да се почувства по-добре, да се зареди, да успее да започне начисто. Докато безцелно разглеждаше какво се случва из социалните мрежи, изведнъж изскочи една реклама-оферта за организирана екскурзия из Лигурското крайбрежие и Френската ривиера.

Кликна върху нея и се зачете в градовете и местата, които бяха предвидени като част от това пътешествие: Сан Ремо, Генуа, Портофино, Кан, Ница, Монако, Антиб, Ментон.

Изведнъж сърцето и започна да бие лудо. Видя, че пътуването ще бъде след по-малко от десет дни. Това още повече ускори вълнението.

На следващия ден първото нещо, което направи беше да говори с шефа си и да обясни, че макар и извънредно има нужда спешно от отпуска. Човекът прояви разбиране, особено след като видя сълзите напиращи в очите и.

Още в обедната почивка Елена взе метрото и отиде в центъра, където беше офисът на туристическата агенция, която организираше пътуването. Хората обясниха, че има само още две места и трябва да реши възможно най-скоро ще пътува или не. Бяха нужни не повече от пет минути, за да вземе решението.

Беше точно преди заплата. Жената от агенцията прояви разбиране и въпреки, че беше време да са преведе цялата сума, тя се съгласи сега да получат половината, а три дни преди самото пътуване да бъде преведена и останалата сума.

Елена подписа документите с трепереща ръка. Усмихна се и горещо благодари на жената за разбирането.

Излезе на улицата и сякаш за първи път от месеци забеляза, че слънцето грее, че има усмихнати хора наоколо, че животът се случва. Имаше усещането, че не върви, а се носи, лети. Душата и ликуваше. Това сякаш даде отговор на негласния и въпрос, дали постъпи правилно като даде последните си пари за това пътуване.

Всъщност най-голямото предизвикателство тук беше фактът, че тя щеше да пътува съвсем сама. Това се случваше за първи път. Толкова импулсивно взе това решение, че някои подробности започнаха едва по-късно да изскачат в съзнанито и.

Тя не обичаше да пътува с автобус, но се оказа, че полетът е до Милано и от там има дълго пътуване с автобус до Сан Ремо, което отнемаше няколко часа. Първоначално се ужаси от идеята да прекара в този автобус часове. Когато седна на седалката, жената, която щеше да бъде техния туристически гид, заговори и някак гласът и подейства успокояващо. После започнаха да се откриват невероятните гледки. От една страна малките романтични градчета в Италия, с типичните църкви и крепости. Един простор от зеленина и кафяви симпатични постройки. И от друга морските гледки, които спират дъха. Изобщо не усети как мина времето и как пристигнаха в Сан Ремо.

Цялото пътешествие се оказа едно невероятно пътуване към себе си. По време на приключението се запозна с две уникални жени, може би около 15 години по-възрастни от нея. Едната беше разведена, а другата беше загубила мъжа си при трагични обстоятелства. Толкова много научи от тези дами. Възхищаваше се на тяхната увереност и желание за живот. Водеха невероятни дискусии, които променяха възприятията и за нещата от живота малко по малко.

Последната вечер се оказа, че екскурзоводката, която беше българка, женена за италианец, организира вечеря в емблематично ресторантче на брега с приказна морска гледка и прясна риба. Беше поканила и мъжа си. Пристигна един възрастен господин около 70-те, с безупречно изгладен панталон, небесно синьо сако, бял шал, шапка и разбира се хубави, кафяви, италиански обувки.

Случайно или не, този човек седна до Елена. Запознаха се. Оказа се, че говори доста добър английски, така че той беше основната и компания за тази вечер. За пореден път Елена се убеди, че нищо не е случайно в този живот. Незнайно как, но темите препускаха лудо от една в друга, докато разбира се се стигна и до вечната тема – темата за любовта.

Елена имаше толкова въпроси. Така и не разбра, защо въпреки усилията, които положи тази неина връзка не работеше. Защо постоянно беше тревожна и нещастна. Този мъдър господин сякаш пратен от съдбата беше тук да отговори на повечето питанки.

Той и каза, че “Любовта е красива. Това е чувството, което те кара да твориш, да обичаш живота още повече. Дори, когато любимият човек не е до теб, ти пак се чувстваш щастлив и окрилен. Нямаш нужда постянно да го чуваш и да го виждаш, защото носиш любовта в сърцето си. Даже далече един от друг вие сте свързани по начин, който усещате с всяка фибра на тялото си. Неговата любов е твоята любов.”

Елена го гледаше в захлас. Имаше чувството, че е попаднала в кадър на романтичен италиански филм. Успя да се върне в реалността и го попита “А колко време сте заедно с жена Ви? Не се ли износва любовта?”

Човекът я погледна, не беше сигурен, че разбира добре въпроса, затова се наложиха малко пояснения от неина страна. След което, каза че са заедно с жена си повече от 40 години. Погледна екскурзоводката и я погали по косата. Тя се усмихна и ми кимна с поглед, който казваше – “слушай го момиче, знам че има какво да ти каже.“

Дамата, която ги развеждаше из красивите места беше около 65 годишна, но имаше невероятна енергия. Каза, че отдавна не е в бранша. Просто има приятелка, която работи за туристическата агенция и я наемат веднъж или два пъти годишно само за този маршрут. Тя живееше с мъжа си в красив, спокоен квартал на Сан Ремо.

Жената имаше невероятно чувство за хумор. Туристите едва ли разбраха много за историческите забележителности по пътя, но чуха интересни истории за Джордж Клуни и други известни личности отсядали по тези места.

Елена погледна италианеца с очакване. Искаше да разбере дали любовта има срок на годност.

Италианецът първо започна да и обяснява нещо, но изведнъж се спря. Погледна я в очите и каза: “Мило момиче, още не си го срещнала, щом задаваш такива въпроси. Когато, твоето момче се появи, той ще ти даде отговорите, които търсиш. А сега се наслади на момента. Виж тази красота, отпий от това хубаво вино. Не бързай. Това, което имаме е само настоящия момент.”

Въпреки, че в душата на Елена беше пълна бъркотия, този човек я накара макар и за няколко мига да се почувства спокойна и сякаш всичко хубаво тепърва предстои.

Елена се върна от това пътешествие преобразена, беше друг човек. Е, неволите със злополучната връзка не свършиха до тук. Не го очакваше, но на летището я посрещна Той с червена роза. По някакъв начин това я зарадва, но вътрешно усещаше, че ще е временно.

Веднага след като се прибра звънна на Петя. Покани я на другия ден вкъщи, за да може да разкаже за страхотното преживяване и всички емоции. Носеше френски макарони и италианско вино. Искаше да сподели час по-скоро с приятелката си.

Следващия ден, когато Елена чу звънецът се затича да отвори вратата. Прегърнаха се така, сякаш от години не се бяха виждали.

Елена започна да разказва нетърпеливо. Обясняваше, от къде е взела сладките и виното. Историите се преплитаха една в друга. Толкова емоции, такова вълнение. Тя беше така обсебена от преживяванията си, че не забеляза, как Петя поглеждаше плахо към телефона си и се усмихваше, но сякаш мислеше за нещо друго.

След около тридесет минути, когато Елена се усети, че дори не са отпили от виното се загледа в Петя. Изглеждаше разтревожена. Тогава попита какво се случва и дали докато я нямало не се е случило нещо лошо. Петя рязко се оживи, сякаш чакаше този въпрос и явно за нищо друго не можеше да мисли.

Започна да рови в телефона, откри нещо и го подаде на Елена. Каза и да види сама, за какво става въпрос. Елена учудена взе телефона и погледна. Сърцето и започна да бие лудо. Сякаш и прилоша рязко. Това беше видео от нощен бар, в което неиният приятел, или не беше сигурна вече какви точно са отношенията им, говореше в ухото на някакво момиче и леко я докосваше по ръката. Настроението и разко се смени. Погледна ядосано към Петя и попита: “Е, и?! Какво е това? За какво ми го показваш?”

Петя беше изненадана от реакцията на Елена. Погледна я учудено и каза, че вчера вечерта е била на бар с приятелки. Там видяла приятелят и да говори с други момичета, най-вече с това от видеото. Обясни и, че просто иска да знае с какъв човек си има работа. Единствено се опитва да предпази приятелката си.

Елена я погледна още по-ядосано и каза: “Какво значение има? Дори не знаем какво означава това. Дори не искам да знам какво ознава. Мисля, че е време да си вървиш.” Тя стана рязко, погледна Петя и и даде да разбере, че трябва да тръгва и повече няма за какво да си говорят.

Петя беше шокирана от реакцията. Стана неуверено, тръгна към вратата, обу се и излезе без да си кажат и дума повече.

Това беше и последната среща и последния разговор на двете приятелки.

На Елена бяха нужни още два месеца, за да прекъсне завинаги отношенията с въпросния господин висящ на летишето с фалшивата червена роза. Но този край не дойде благодарение на Петя и неиното огромно желание да помогне.

След Италианската и Френска ривиера Елена беше завършила така важното пътуване към себе си. Беше се намерила най-после сред красивите гледки, палмите, лазурното синьо, новите си приятели и новите си мечти.

А тя истинската Любов тепърва я чакаше зад един ъгъл, с перфектно бяла риза, с къса прическа и истинска червена роза.