Път към миналото

 Обожавам да снимам. Имаме хиляди снимки. Винаги съм обичала да запечатвам моменти. Себе си не обичам да снимам, нито да ме снимат. Покрай блога изведнъж се сдобих с повече мои снимки.

 Имам една важна традиция. Веднъж годишно избирам снимки измежду хилядите направени през изминалите дванадесет месеца и ги принтираме на хартиен носител. Така съм по-сигурна, че ще останат. От време на време ги разглеждаме и си спомняме моменти.

 Много специален е денят, в който започвам да подбирам снимките. Признавам си отнема ми дълго време. Изведнъж се потапям в минали преживявания и емоции. Често се усмихвам. Понякога падат малко сълзи от радост, от тъга. Има и мигове, които знам, че никога повече няма да се повторят. Има и такива, които осъзнавам, че са някак безценни и един ден тези хора ще ги имаме само на снимките и в спомените си.

 Тази година по традиция започнах също подбора на снимки. Осъзнах, обаче че съм променила тактиката си. Изведнъж започнах да предпочитам не толкова красиви и ясни кадри, където изглеждаме идеално усмихнати и подредени. По-скоро ме радваха снимки, на които бяхме цялото семейство. Снимки с родителите ни, с приятелите ни.

 Имаше кадри от първия концерт, заедно с нашия малък син. Тъмно е, снимката не беше на фокус, но емоцията е запечатана. Има големи усмивки. Всеки път щом погледнеш снимката се връщаш към вълнението, което си изпитал тогава.

 На Царевец сме. Духа невероятно силен вятър. Веят се коси. Февруари месец е. Всички са със зимни якета, шапки, ръкавици. Очите са почти притворени. Но улавяш усмивки и пълни сърца. Всички сме заедно. Семейството ни, любимите хора събрани само в един кадър.

 Кой каза, че щастието не може да се събере на площ 10х15 или 10х13? Един малък отрязък от време, а събрал толкова емоция и приповдигнато настроение.

 Следва кадър с красива торта със свещички. Кога станаха толкова много? Виждам усмихнати млади хора, все по-малко млади и все по-мъдри. Натежава леко броят на свещите нали?! И щастието става по-голямо. Споделяш го с повече хора. Има и малки дечица с греещи очи.

 А техните рождени дни се превръщат в събитие. Цялата къща се преобразява. Вълнението започва месеци преди самия ден.

 Гледам моя снимка правена преди пет години. Взирам се в предишното си аз и си мисля ”Ех, колко млада и свежа съм била тогава”. После тръскам глава и се сещам, че след още пет години ще видя снимка, която е правена днес и ще си помисля абсолютно същото. Усмихвам се. Става ми мило. За изминалите моменти, за преживяното. Изведнъж не ми пречат белите коси, или бръчките около очите. Падат няколко сълзи. Не, не е от тъга. От щастие е.

 Заслужавало си е. Всяка емоция е имала смисъл. Нямаше иначе сега да съм тук. Създали сме път към миналото, заедно.

 И тогава само се моля за едно. Да имам още много по пет. И още по-горещо се моля тези хора, от снимката да са до мен. Колкото се може повече по пет. Осъзнавам, че не е важно дали ще сме приготвили най-вкусната храна, дали къщата ще е идеално чиста, дали ще е тясно или широко. Никой няма да обърне внимание, че ще седне на по-нисък и неудобен стол. Може дори да използваме различни по цвят и форма чинии.

 Когато гледаш снимката тези детайли не се забелязват. Виждаш само лицата. Открояват се усмивките. Виждаш прегръдките. Топлината в очите те грабва. Потапяш се в онзи миг. Спомняш си само емоцията. Хубаво е било.

 Продължавам да подбирам кадри. Виждам три момчета на четири, шест и осем години. Всяко държи по едно огромно парче диня, вкусна и алено червена. Муцунките им са изцапани от начина, по който я хапват. Гледат към обектива доволно и с широки червени усмивки. Кадър от същия ден се появява след малко. Същите тези хлапета са нагазили във водата с боси крачета и победоносно гледат към мен, тази която е заснела и този момент. Странно, не си мисля, че вероятно водата е студена, или че ще се изцапат. Става ми хубаво и се развеселявам, защото отсреща ме гледат доволни физиономии. Синьо лято, безгрижно лято. Това са нашите деца.

 Появат се и три момичета. Заливат се от смях. Има и кадър, в който са скочили високо. Има много снимки, все неуспешни за фотографа, защото някой се превива от смях. Тези момичета вече не са деца. Те са майки на момчетата, които ядат диня. Но покрай тях и те се връщат назад към детските спомени. Когато трите са заедно сякаш пак са на 13. Изчезват рамки, преструвки, граници. Просто се забавляват. Събират нови спомени.

 Видях наскоро в социалните мрежи снимка на жена, от времето, когато е била на 23 и до нея снимка от преди няколко дни, там е на 37 години. Искаше да демонстрира, че на 37 стилът и е по-добър и сега е по-красива. Неоспорим факт. Обаче тези снимки ме провокираха и започнах да ровя и аз, за да открия моя снимка през 20-те си години, която да е добър компромат и да докаже, че сега изглеждам по-добре, че се обличам по-стилно и т.н.

 Рових се доста. Уви, не открих. Имаше много снимки, но не и такава, каквато ми трябваше. От тези фотографии ме гледаше едно усмихнато, свежо и красиво двадесет годишно момиче. Нямаше нищо смешно нито в дрехите, нито в прическата му. То винаги се бе старало да подбира добре тоалетите си, имаше усет да съчетава цветовете, бижутата. Винаги предпочиташе изчистената линия и младежкия вид.

 Нямаше компромати. Стана ми тъжно за онова хубаво, стегнато двадесетгодишно АЗ, което тогава не е осъзнавало колко добре изглежда. Усмивката я имаше, но в очите се четеше една тъга. Повечето я познавате тази тъга – по изгубената, или все още ненамерена любов.

 Нека бъдем реалисти. Косите ми вече побеляват, кожата ми не е така свежа. Замених високите токчета с удобни кецове и сникърси. Все по-рядко нося рокля. Избирам удобството пред красотата и предизвикателната визия. Усмивката ми понякога е тъжна, обаче в очите ми има невероятен блясък. Блясъкът на обичана жена. Искри погледът ми от любовта, която живее в мен и раздавам смело, без притеснение, без ограничения.

 Знам коя съм. Знам от къде идвам. Знам накъде отивам. Най-после разбрах, че няма нужда да живея за другите, а най-вече за себе си. Никой не го интересуват чуждите снимки и животи. Всеки е твърде зает да гледа в себе си, в своята болка и желания. Всеки има своя път към миналото. Само привиден е интерсът и безсмислена моралната агресия, която се сипе безпощадно.

 Спирам да ровя из старите снимки. Хубави са спомените. Но има нещо още по-хубаво. А именно да правим нови спомени с хората, които са до нас тук и сега. Които присъстват не просто тялом, а и духом. Които няма да те критикуват, а ще те приемат. Точно тези хора, които подкрепят лудостите и мечтите ти. Да, шепата останали приятели и близки, които те обичат и приемат такъв какъвто си сега. Хващам ги смело за ръка и тръгваме по пътя, който някой ден ще ни заведе в миналото.

 P.S. С благодарност на всички прекрасни хора, с които ме срещна животът. Някои от тях вече не са сред нас, с други просто ни разделят километри или различни компании. Но в сърцето си нося частичка от тях. А всяка случайна или нарочна среща е подарък.