Познавате ли хората до вас?

Аз не се вписвах в никоя категория. Просто не умеех да се преструвам и ако някой не ми беше симпатичен, дори да е най-полярният и търсен екземпляр в училище го избягвах. Имах си своя среда. Попаднах на уникални хора, които и до ден днешен са сред най-близките ми приятели.

Ние си имахме наше общество. Бяхме бунтари по собствените си разбирания и неписани правила. Учехме, показвахме отлични резултати, а вечер беше нашето време. Вадехме китарите и стояхме до зори. Тогава се зароди любовта ми към Депеш Мод и Ред Ход Чили Пепърс. Обожавам ги и до днес. И няма как да не споделя, че сбъднах детската си мечта и бях на техните концерти тук в София. Насладих се максимално на преживяването и си повтарях, че желанията нистина се сбъдват.

Четях много книги, вечер слушах радио, основно предаването на Георги Любенов (“Полет над нощта”). Толкова ми харесваше да чувам гласа му, музиката която беше добре подбрана, темите, които се дискутираха. Кой да предположи, че няколко години по-късно ще се запозная лично с него и ще се забавляваме заедно на един фестивал, на концерт на любима група.

Всичко е възможно.

В мен съществуваше един богат и различен свят. Толкова много имах да дам, да споделя, научавах буквално всеки ден по нещо ново. Но в училище показвах едното си лице, на някой, който дори не смята за нужно да хаби енергия и сили и да се бори с вятърни мелници. Приемах ситуацията такава, каквато е. Споделях моя свят само с шепата хора, които и до днес смело наричам мои приятели. Когато завършвахме последната година, в деня на изпращането в училище преди абитуриентския бал, директорът даде шанс на всеки, който има желание от завърщващите класове, да излезе отпред и каже няколко думи от името на класа си. Както всички се смееха и говореха, изведнъж настана пълна тишина. Никой не се престрашаваше да излезе. Идея нямам какво ми стана тогава, нито го бях планирала, обмисляла, даже не знаех какво точно ще кажа, но вдигнах ръка. Всички много се изненадаха. Излязох и нетипично за мен уверено и смело казах няколко думи. Не помня вече какво точно, но получих невероятна подкрепа от всички и най-вече от съучениците си.

След тази случка рязко се промени нагласата към мен. Явно съм била с тези хора пет години, а по-голямата част от тях изобщо не ме познаваха. Изведнъж интереса нарастна, искаха да си говорим, да споделя нещо за мен, за смелостта, която събрах и излязох.

Дълго време мислех, че проблемът е в останалите, не ги харесвах, не одобрявах начина, по който се държат. Чувствах се аутсайдер. После осъзнах, че аз не съм им дала шанс. Затварях се в себе си, в моята реалност. Допусках единици хора до себе си. Оставах в комфортната си зона и приемах останалия свят за враждебен.

Когато се преместих в София нещата рязко се промениха. В университета срещнах уникални хора, част от тях са все още мои приятели. Всеки ден се запознавах с минимум десет нови човека, излизахме, животът се случваше. Имах динамиката, за която мечтаех. Не остана и помен от това непопулярно момиче. Спокойно общувах с всички, радвах се на всяко ново запознанство и обмяна на идеи. Дълго се придържах към становището, че там хората бяха различни, по-приятни, по-отворени и широко-скроени. Да, вероятно бяха, голяма част от тях. Но промяната не дойде от града, в който се преместих или от заобикалящата ме социална среда.

Аз бях различната. Аз се промених.

Години са нужни понякога да осъзнаем, че всичко зависи от нас, от нагласата ни към хората, към живота, към проблемите. Постоянно го чуваме, но не е лесно да го приложим. Трудно е да повярваме, че ние сме единствения господар на своя живот.

Отне ми време да приема също така, че единственото сигурно нещо в този живот е промяната.

С всеки етап от живота ни толкова много събития идват. Променя се обкръжението ни, задълженията, начинът на мислене. Идва и този, за много младежи, дългоочакван момент да бъдат самостоятелни. Работиш, отговорен си изцяло за финансите си, поемаш живота в свои ръце.

Така те завърта колелото, че забравяш и за училище, и за университета. Започваш да гониш кариерно развитие, създаваш семейство, отглеждаш деца. Ако все още имаш приятели направо си късметлия. Едно обаче остава постоянна величина – предизвикателствата на живота. С годините даже стават все по-сериозни. Имаш нужда понякога да споделиш, да се консултираш, да получиш подкрепа. Живеем в свят, в който не е модерно да не се справяш. Красиви снимки, пътешествия, скъпи коли, собствено жилище с дизайнерски интериор и така нататък и така нататък.

Всички хора ли са щастливи и доволни от живота? Другите нямат ли проблеми?

А за какво говорите с приятелите и близките си, когато се видите?

Темите обикновено се въртят около работа, децата, коли, цени, организация на почивките, времето...

А какво е времето вътре във вас? Някой пита ли – как се чувстваш днес, имаш ли нужда от нещо?

Защо машинално отговаряме “добре съм”, когато толкова мисли и чувства бушуват в нас? Когато има толкова въпроси без отговор.

Няма ли да е хубаво поне с най-близките си да можем да бъдем самите себе си. Защо да не обсъдим теми табу, да обменим енергия и идеи. Не непременно очакваш и искаш човекът отсреща да реши всичките ти проблеми. Понякога просто е нужно някой да признае правото ни да бъдем слаби, да не се справяме. Може би имаме нужда да чуем, че и някой друг среща подобни предизвикателства.

Живеем в динамичен свят. Забравяме кои са важните неща. Не помним от къде сме тръгнали.

Просто бързаме да стигнем някъде.