На ръба (Част II)

След като мина операцията и от реанимация ме качиха в стаята, където щях да пребивавам докато се възстановя, болките продължиха. Трудно ставах. Едва се движех. Имах хиляди “екстри” по себе си. Оказа се, че съм улучила някакъв натоварен период и поради липса на достатъчно болнични легла съм настанена заедно с бременно момиче, което бяха приели за задържане на плода.

Аз току що бях претърпяла загуба, а тя беше във видимо напреднала бременност. Не знаех къде се намирам, бях бледа като платно. Всичко ме болеше. Чувствах се съсипана и физически и психически.

А тази жена до мен изглеждаше така красива и свежа. Косата и беше лъскава, дълга, прекрасна. Видях, че отвори шкафчето си, а вътре бяха наредени много козметични продукти. Само можех да предположа по вида им, че това са шампоан, маска, парфюм, кремове. Тя ухаеше хубаво. Носеше ми някаво спокойствие.

В началото дори не исках да говоря. Не ми се обясняваше. Нетипично за мен тотално се бях изолирала от света и останалите. Момичето, което ще наречем Далия, въпреки че много добре си спомням истинското и име, и никога няма да го забравя, успя някак да стигне до мен.

Спечели ме още в началото, когато санитарката мина да раздаде чай и храна. Аз умирах от жажда и глад, но се оказа, че нямам чаша, в която да ми сложат чай. От кога в болниците се налагаше да си носим прибори, чаши, чинии? Това ме озадачи. Естествено, че не бях подготвена, имайки предвид, как се случи всичко около мен, буквално за часове. Далия стана и подаде една от неините чаши на санитарката, каза мило “Сложете тук от чая, аз ще и го подам”.

Оказа се, че все още не мога да ям нищо, така че този чай ми се стори най-вкусният, който бях пила в живота си. Усмихнах се в знак на безкрайна благодарност.

Така започна нашето кратко, но невероятно приятелство. Винаги съм мразела болниците. Направо не можех да понасям миризмата им. Не съм от хората, които ще лежат по цял ден. Мислех си, че тези дни ще ми се сторят като години.

Но болницата беше толкова нова, чиста, уютна дори. Почувствах се като в хотел. Всички хора от санитарите до лекарите бяха изключително мили и отзивчиви. А Далия беше моят спасител. Говорихме си с часове. Дори не се налагаше да пускаме телевизора. Беше ни така приятно в компанията една на друга. Буквално си разказахме животите. Минахме и през хубавите и през лошите моменти. Когато чух какво е преживяла тя и как се е стекъл неиният живот, моите неволи започнаха да ми се струват не чак толкова страшни.

Аз бях избрала къде и какво да уча. Имах пълното право да реша кой да е мъжът до мен. Колегите ми бяха прекрасни. Дори докато бях в болницата ми организираха изненада и получих огромен букет от красиви цветя и едно мече, което пазя и до днес. Когато получих подаръка не можех още да се движа и Далия отиде да вземе пратката от куриера вместо мен.

Да, в тези моменти там осъзнах колко много хора държат на мен. Оцених, че през годините съм създала приятелства и отношения, които си струват всяко усилие. Подкрепата идваше в най-правилния момент.

Вливаха ми антибиотици, които адски много боляха при поставянето. Както вече споделих, имам висок праг на болка. Но всичко ми дойде в повече. В едно от вливанията не се стърпях и се разплаках. Далия дойде до мен погали ме по ръката и каза: “Боли, но и това ще мине. Поплачи си. Ще ти олекне.”

Дадох воля на чувствата си. Оставих емоциите да излязат от мен. Цялото това търпение години наред сякаш се изниза под формата на топли сълзи, които се стичаха по бузите ми. За първи път сякаш си позволих да съм слаба.

Далия се грижеше постоянно за мен. Купуваше ми кафе. Помагаше ми с храната. Винаги, когато излизаше питаше дали имам нужда от нещо. А разговорите с нея бяха като най-точното успокоително, от което се нуждаех. Забелязах, че когато тя ми разказваше за живота си, винаги добавяше “нали знаеш, така е при нас” или пък “както си чувала, така се случва при нас”.

Признавам си любопитството ми надделя и един ден я попитах направо: “Извинявай, но какво имаш предвид под “при нас”, кои сте вие?” Усмихнах се, защото ми се стори странно, че постоянно използва този израз.

Тя ме погледна невярващо и каза: “Е, как! При нас ромите”. Тъй като продължавах да я гледам въпросително, тя пак повтори “Аз съм от ромски произход”. Почувства се длъжна да ми обясни още куп неща, без дори да я питам. Сподели, че те живеят в нормална къща, че са само две деца. И са образовани. Тя работи нормална работа в голяма компания.

Сега започвах да разбирам, защо се е сблъсквала с толкова много предизвикателста, за които сподели по-рано. Никога не бих предположила. И не че има значение, но много ми се иска да кажа, че това прекрасно момиче говореше перфектен български. Личеше си, че е чела доста, защото речникът и беше по-богат от всеки втори човек, който познавах. Далия е красива жена, с красива душа. Знаете, ли че ми е помагала да се преоблека, да си сложа блузата, защото ми беше трудно да се движа в началото? Това момиче, коeто беше срещнало невероятни трудности в живота си само заради произхода си ми носеше чай, хранеше ме, грижеше се за мен като моя сестра.

Тогава осъзнах, защо продължаваше да приема служебни обаждания и да работи, въпреки че е в болницата. На нея и бяха нужни двойно повече усилия да убеди другите, че се справя, че е подходяща за работата. Доказваше всеки ден на себе си и на останалите, че заслужава този живот, че е като всички други служители.

Честно да ви кажа стана ми неудобно, заради всички тези хора от “моя произход”, които са правили и продължаваха да правят живота и труден. Точно тук е моментът, в който ще споделя, че преди години попаднах на сватба, на която присъстваше и ромска фамилия. Едно от момичетата плахо ми подаде ръка на хорото, защото очакваше, че няма да искам да се хвана за нея?! Не само, че я хванах за ръката, усмихнах и се топло и казах, че роклята и е много хубава. Както бих казала на която и да е красива жена с правилно подбран тоалет за сватба. Но ми стана страшно неловко, защото тя изобщо предположи, че може би няма да искам да я докосна! Притесних се и се обърках. Какво му става на този свят?!

Това са тези пъти, когато ме е било срам от моите себеподобни, дори от себе си! Честно! Моля ви хора! Да се осъзнаем! Наистина ли това се случва в тези невероятно модерни времена, в които живеем и претендираме, че сме широко – скроени и отворени към света?

Нали всички дишаме един въздух и ходим по една и съща земя?

Да те е срам, заради отношението на останалите? Случвало ли ви се е? В кой век живеем? Да си сложим ръка на сърцето и признаем, че това се случва постоянно около нас.

Колко неосъществени връзки има, колко сърца са разбири, заради предразсъдъци? Колко нещастни хора има на този свят.

Знаете ли, че предразсъдъците тежат и пречат, на този който ги има. Това е просто мнение и стереотип, без доказателство. Те са негативна емоция. Предразсъдъците са излишен товар.

Ако се освободим от тях ще живеем по-леки и по-щастливи.

Знаете ли, кой беше първият човек, на когото писах от болничната стая, когато се роди синът ми около две години по-късно? Това беше Далия. Толкова много се зарадва за мен. Каза ми: “Знаех, си! Нали ти казах, че всичко ще бъде наред”.

Обещах си като един осъзнат родител да положа усилия детето ми да расте свободно, без предразсъдъци. Давам всичко от себе си стъпка по стъпка, ден след ден.

P.S. Дълги години се чудех, защо това се случи точно на мен. Тази среща, приятелството с Далия. Така или иначе винаги съм била отворена към света и хората. Опитвам се да нямам предразсъдъци и да уважавам всеки човек, заради това, което е. Започвам да разбирам вероятната идея на случващото се. Дори да ви звучи самонадеяно, просто мога да предположа, че съм преживяла определени случки и срещи в живота си, за да мога да ги разкажа един ден, за да стигнат до повече хора. Да предам моето осъзнаване нататък.

Дайте да направим този свят едно по-добро място за живеене, за нашите деца.

Вярвам, че можем! Предай нататък...