На ръба (Част I)

В началото бяхме толкова въодушевени, любовта витаеше наоколо. Откривахме заедно нови светове. И двамата дълго бяхме чакали подходящия човек и бързахме да случим всички важни неща в живота. Решихме, че искаме да имаме дете и много скоро видяхме двете чертички върху теста. Много странно, но не се зарадвах. А бях мечтала за това години. Наистина необяснимо, но вътре в мен стоеше някаква тревога.

Лекарят потвърди бремеността. Гледаше ме някак особено. Не ми хареса. Чувствителните хора имаме тази способност да надушваме проблемите, дори в зародиш.

Прибрахме се, но неприятното усещане продължи да ме държи. Скоро започна и болката. Силна, ужасна, непозната. Стигна се и до безсънната нощ, в която буквално не мигнах и за минута. Въртях се, ставах сто пъти, четох какво ли не из мрежата. Но така и не попадах на логично обяснение. Защо и от къде идваше тази болка, която буквално ме оставяше без дъх. Слушах музика, опитах да медитирам, да правя йога. Накратко изпробвах всички популярни и непопулярни методи, за да дойде облекчението. Знаех, че имам в себе си силни лекарства, които щяха да помогнат. Не смеех да ги използвам, за да не навредят на плода.

По-късно щях да разбера, че тази моя осъзнатост и желание да спася бебето, всъщност са спасили мен самата.

Вярвате ли ми, гледах блистера втренчено, докосвах го и после го връщах обратно в шкафа. Тези позволените от лекаря медикаменти по никакъв начин не помагаха. Буквално се превивах от болка. Идея нямам как издържах до сутринта. Едва изчаках да стане разумно рано, за да се обадя на лекаря. За щастие вдигна телефона и след моите обяснение каза незабавно да отида при него.

Ах, тогава още идея нямах, този мой висок праг на търпимост на болка, колко лоша шега можеше да ми изиграе. Защо ли се правех на герой! На какво се дължеше тази моя търпеливост и в конкретния момент и години наред в други безумни ситуации? Защо винаги научаваме най-важните уроци по най-трудния начин?

Усещах че се случва нещо лошо и набързо нахвърлях в една раница неща от първа необходимост. Отправихме се към поликлиниката. Лекарят дори не ме прегледа, само изслуша каквото имах да кажа. Подготви веднага документи за хоспитализация и каза веднага да отидем в най-близката болница. Препоръча две места. Решихме да изберем частната болница.

Отивайки пред кабинета ни казаха да изчакаме. Имах един пакет солети и бях хапнала две или три от тях. Усещах, че започва да ми прилошава. Чакахме доста. Не се чувствах добре. Тогава мъжът ми почука и обясни, че сме там по спешност. В този момент видях един мъж, който слагаше черното си кожено яке и беше тръгнал да излиза. След като разбра ситуацията той се върна в кабинета, сложи бялата престилка и ме извика за преглед.

После научихме, че лекарят не е бил на смяна по това време, но тъй като нямаше друг наличен е решил да ме приеме. Чух само да казва “Ммм, да, точно както предполагах”.

Погледна ме и каза: “Налага се да те оперираме по спешност. Веднага. Не можем да губим и минута повече.”

Даде ми един куп с документи, които трябваше да попълня. Каза ми, че ме настаняват в болницата и започват да приготвят операционната. Аз мигах и не вярвах на ушите си. Не си спомням какво съм казала. Губят ми се моменти.

Просто се осъзнах, когато той отбеляза: “Ако бяхте дошли само два часа по-късно, нямаше да можем да те спасим”.

Е, това е един от моментите, когато чуваш нещо, осъзнаваш го, а сякаш не се случва на теб. Уж си там, пък те няма. Струва ти се, че сънуваш, но е абсолютната реалност.

Разтърсих главата си, опитах да се събера. Взех документите и тръгнах към изхода. Докторът ме спря и ми каза нещо много тихо. Трябваше да взема важно решение. Обясни ми още веднъж, че диагнозата е тубарна бременност и се налага отстраняване... тук ми се губят думи, моменти, единствното, което осъзнах е, че вероятно няма да мога да имам деца по естествен начин.

Точно в този момент разбрах какво означава изразът: “да видиш звезди посред бял ден”. То е като да загубиш съзнание за няколко мига. Имах чувството, че главата ми ще се пръсне. Толкова много информация. Идея нямах, че точно това се случва. Явно тялото ми беше бобма със закъснител.

Не можех да повярвам, че не съм се досетила. Как така не бях информирана, че има и то доста често такива ситуации. Ако знаех, вероятно щях да отида по спешност в някой кабинет и нямаше да търпя тези болки. Защо никой не ми каза, че това се случва? Как така оставяш някой в пълно неведение? Колко безсмислена информация минава край нас, а сме слепи за важните неща.

Ами ако бях отишла в тази болница два часа по-късно?!

Да, и до ден днешен си задавам този въпрос. Започнах да действам като нормален човек и когато усетя неразположение отивам на лекар. Минимизарах самолечението до леките настинки.

Имам допълнително здравно осигуряване. Това е една от най-добрите ми инвестиции.

След като се окопитих отидох в стаята, в която трябваше да се проведе следоперативното ми лечение и започнах да попълвам документите. Незнайно как, но дойдох на себе си. Трябваше да проведа няколко бързи телефонни разговора. След малко сестрата пристигна, за да ме вземе и приготви за операционната. Точно преди да ме приспят извиках лекаря и му казах тихо: “Докторе, ако има и минимален шанс да спасите органите ми и да имам дете, моля ви направете го”.

Човекът просто кимна и се усмихна обещаващо. Вярвах му.

Отново ми се губят моменти.

Събудих се в реанимация с ужасни болки в стомаха. Да, бях забравила да предупредя, че имам и такъв проблем. Опитах да кажа, да извикам сестрата, но сякаш никой не ми вряваше колко силна болка изпитвах.

До мен имаше възрастна жена, която ставайки свидетел на агонията ми натисна бутона. Дойде сестрата. Тази възрастна дама, на която цял живот ще бъда благодарна буквално се скара на въпростната сестра и чух само: “Ама, вие не виждате ли, че това момиче се мъчи жестоко, няма ли да направите нещо по въпроса? Какво става тук?”.

След малко получих добавка към системата, която моментално изгони болката и заспах.

Когато се събудих, вярвате ли или не, вместо да благодаря, че изобщо съм жива, в мен бушуваше един въпрос: “Ще мога ли да имам деца?”.

Трябваше да изчакам още дълги часове докато се появи “моят” лекар и да го попитам.

Толкова се страхувах от отговора, че затворих очи докато чаках да каже присъдата си.

Човекът ме хвана за ръка и сподели ”Операцията мина успешно. Всичко е наред. Няма за какво да се тревожиш”.

Все едно чух птички да пеят. Продължих да вярвам в чудеса.

Точно една година по-късно забременях отново. Наистина всичко беше наред. Имах толкова красива и лека бременност. Бебе Никола се появи в една чудесна октомврийска сутрин в целия си блясък. Смая ме с бялата си, перфектна кожа, огромни пърхащи мигли и изящество. За първи път в живота си загубих буквално дар слово.

Едва успях да му кажа: “Добре дошъл, Никола! Толкова си хубав!”.

Която и майка да питате едва ли ще успее с думи да опише усещането, което е изпитала, когато е прегърнала детето си за първи път. Колкото и богат речник да имате, повярвайте, не стига, за да обясните тази емоция. За мен това е най-голямото чудо на света. Уж е нещо нормално. Природа казват. А в същото време е невероятно, необяснимо, изпълващо и даващо смисъл.

Дълго се чудех дали да споделя тази твърде лична история. Голяма част от моите близки и познати не са я чували. Дори незнаят какво точно съм преживяла и че наистина бях “на ръба”. Но това, което ме мотивира да го направя е първо, да дам кураж на всички двойки, които искат отчаяно да имат собствено дете и срещат най-различни спънки по пътя.

На тези хора, като мен, които имат твърде висок праг на търпимост, да не изпитват по този начин границите си и да се грижат по-добре за себе си.

И не на последно място да благодаря на този уникален лекар, който буквално спаси живота ми. На целия екип, който се грижи за мен, да се чувствам наистина добре и да продължа да вярвам в чудеса, и в доброто у хората.

Очаквайте продължение...