Новогодишна среща

 В началото на всяка година Ася имаше традиция да организира среща с двете си най-близки приятелки от детските години, за да споделят как са прекарали празниците. Освен това трите смело разкриваха целите и плановете си за предстоящите месеци.

 Всяка година мечтите бяха все по-мащабни, а списъците с очаквания все по-дълги. Променяха се с годините, но имаше и такива, които оставаха константна величина. Ася беше успяла да сбъдне мечтата си, която преследва повече от 20 години, а именно да открие голямата си любов, да се омъжи и да има две деца. Преди повече от година получи и така дългоочаканото признание в професионален план. Чувстваше се удовлетворена, но все още имаше какво да се желае.

 Ася нямаше тъпрение да види Зорница и Даниела. Усещаше едно приятно пърхане в стомаха, което могат да разберат само майките на малки деца, когато им предстои излизане по женски. Тя отвори гардероба и внимателно извади новата си памучна червена рокля. Облече се, гримира се. Погледна се в огледалото одобрително и се върна за гребена, за да среше кестенявата си, дълга коса. Замисли се, че сега успяваше да се приготви за излизане за не повече от петнадесет минути, а преди да се появят децата ѝ беше нужен поне час. Трябваше да си признае, че резултатът бе почти същият.

 Влезе във всекидневната, където учудващо цареше мир. Децата и мъжът ѝ играеха с новото лего, получено като коледен подарък.

 - Момчета, излизам! Забавлявайте се. – каза тя.

 - Мамо, много си хубава. – отбеляза възторжено четиригодишният Петьо като ѝ подари голяма усмивка. – Тате, Сава, вижте мама е с нова рокля!

 Двамата погледнаха за няколко секунди към вратата. Кимнаха и отново забиха поглед в легото. Ася поклати глава и отиде да почисти високите си ботуши. Сложи новото си палто, обу се и излезе. Тъкмо седна в таксито, когато получи съобщение във Вайбър от Зорница в общата им група “Момичета, закъснявам. Поръчайте вино, но не започвайте да разказвате без мен.”

 Това съобщение никак не беше изненадващо. Зорница винаги закъсняваше. А беше единствената, която все още нямаше семейство и деца. Работеше в голяма корпорация и беше стигнала почти най-високото ниво в йерархията. Носеше скъпи костюми, хубави италиански обувки. Никога не миеше косата си сама. Фризьорът ѝ беше един от най-добрите в града и може би единственият, от когото приятелките ѝ имаха право да ревнуват. С него споделяше всичките си любовни трепети и неволи. Така и не успя да открие подходящия мъж. Пробва всякакви варианти, включително сайт за запознаства, Тиндър, дори среща уредена от приятелка на майка ѝ. Можеше спокойно да издаде книга със заглавие “Сто неуспешни срещи”. Пътуваше много извън страната както по работа, така и за удоволствие. Беше преживяла и една кратка връзка от разстояние, но доста бързо осъзна, че това не е нейният човек.

 ***
 Даниела отвори вратата на ресторанта. Към нея се приближи усмихнат сервитьор, откри номера на резервацията и я заведе до най-слънчевата и уютна маса. Никак не се учуди, че е първа. Като самотна майка с малко дете беше изключително добре организирана. Беше благодарна на родителите си, че понякога гледат шест годишната ѝ дъщеря, за да успее да излезе с приятели, да разгледа магазините или да си позволи разкрасителна процедура. Работеше като продавач-консултант в луксозен магазин за обувки. Там срещна и бившия си мъж. Тогава повярва в любовта от пръв поглед, но доказа и теорията си, че това не е нещо трайно. Едни красиви очи, стройна осанка и пълен портфейл не ти гарантират вечна любов и отдаденст. Тъкмо започна да потъва в мрачните си мисли, когато чу потракване на токчета и усети силния парфюм на Ася. Погледна към нея и скочи, за да я прегърне.

 - Ей, Ася какво става с теб! Хубавееш! Да нямаш някоя голяма новина за споделяне!

 - Ехеее, днес за втори път в рамките на час ми казват, че съм хубава. Ще взема да го повярвам. И не, нямам новина. Стига вече. Две деца са ни достатъчни. Понякога ми идват и в повече.

Двете се засмяха и седнаха. Ася погледна затвореното меню и попита:

 - Поръча ли нещо?

 - Не, чаках ви да дойдете, за да решим първо какво ще пием като може да си споделим нещо за хапване.

 - Видя ли съобщението? Зорница ще закъснее. Поръчвай направо един Тероар на “Старосел” с три чаши. А аз ще видя за храна.

 Даниела кимна доволно. Доста срещи бяха минали в компанията на това вино. Винаги беше добър избор.

 Сервитьорът се появи след малко. Освен виното поръчаха брускети и хумус. Усмихваха се една на друга и се радваха на присъствието си. Никоя от тях не смееше да подхване по-сериозна тема, докато не се появи и Зорница. Вече бяха преполвили първите си чаши с вино, когато видяха приятелката си да се прилижава бавно към масата.

 - Зори, честита Нова година! – Ася скочи, за да я прегърне. След нея се нареди и Даниела.

 След първоначалната еуфория, поздравления и куп пожелания вдигнаха чашите за първата обща наздравица. Започнаха една през друга да споделят за преживяванията си по време на празниците.

 Зорница беше прекарала Коледа с родителите си, а Новогодишната нощ в известен клуб с музика на живо. Не беше особено доволна.

 - Дори и в Ню Йорк да съм в Новогодишната нощ и да гледам на живо спускането на кристалната топка на Таймс Скуеър, пак ще ми е самотно и ще съм нещастна. Имам нужда от човек до себе си. Знам, досадна съм. За хиляден път го казвам. Дано Вселената чуе. – каза тя с тъга в гласа.

 - Зори, за първи път го чувам така ясно от теб. – каза Ася.

 - И то с такъв категоричен тон. – добави Даниела. – Сякаш преди се правеше, че не ти пука. Разбира се, знаехме, че искаш да ти се случи, но все бягаше и споделяше за току що купените самолетни билети, или за новото повишение в работа. За мен лично е напредък. Добро начало, момиче!

 Ася въздъхна и взе думата:

 - И все пак както са казали хората “Внимавай, какво си пожелаваш, че може да се случи!”. Аз имам моята мечтана Коледа от няколко години насам. Къщата ми е пълна. Имам чудесен мъж и две разкошни деца. Но понякога наистина не издържам. Искам ей така да избягам. Разбирате ли?! Да се скрия някъде дори само за час или два. Искам да се наспя. Имахме хубави празници. Чудесни моменти, но имаше и напрежение. На финала и двамата се разболяха. Изкарахме няколко безсънни нощи. След всичко това си отворих целите от миналата година. Добре де, стига сте се подсмихвали така!

 - А, не то си е похвално. Записа се на курс за “Целеполагане”. Изписа цяла тетрадка. Спомням си, че беше страшно въодушевена. – каза Дани, опитвайки се да бъде сериозна.

 - После ще говорим за целите. Аз ще съм последна. Имам какво да ви кажа и хич не ми е до смях. – заяви категорично Ася.

 - Добре, не се сърди. Знаеш, че ти мислим доброто. – Дани я погали леко по ръката. – Хайде тогава аз да ви разкажа за моята Коледа! Втората ни Коледа сами с Деа. Този път поне имах настроение и украсих вкъщи. Имаше подаръци за всички. Поканих нашите и сестра ми с децата. Всички се включиха в готвенето. Беше хубаво. За първи път усетих подкрепа. Липсваха тези укорителни погледи. Странно е, може би аз го приех най-после. Разводът е факт. Най-важното, Деа беше щастлива. Къщата беше пълна. И сега следва изненадата... На Нова година я пуснах при баща ѝ. Остана две вечери при него.

 - О, Дани! – Зори стана и прегърна приятелката си. – Сигурна съм, че ти е било ужасно трудно. Ти как се справи?

 - Когато изпратих Деа, първо седнах и си поплаках доста. После обаче реших, че няма да прекарам три дни в самосъжаление и гледане на тъжни филми. Обадих се на моята колежка и отидохме за един ден на спа процедури в най-лъскавият хотел. Да, точно този, който си мислите. Вечерта се прибрах, взех си душ, сложих черната рокля с пайетите, онези безумно високи обувки и излязох на бар, отново с колежката. Тя имаше среща с приятели, но каза че все ще се намери още едно място. И беше изключително освежаващо и приятно.

 Ася стисна силно ръката на Дани и сякаш мислено я поздрави за смелостта.

 - Дани, гордеем се с теб! Това е невероятен напредък. Заслужаваш най-после хубави моменти. Разводът беше ужасен. И двете със Зори се молихме да намериш сили и да продължиш. Признавам ти, че на моменти не знаехме как да сме полезни. Знаете, какво казват, че разводът се равнява на загуба на близък човек по начинът, по който се отразява на човешката психика.

 - Знам, мили мои! Благодаря за всичко, което направихте и правите за мен. Най-важното е, че сте до мен. И би било добре, това, което каза да го осъзнаят повече хора. За жалост темата доста се подценява. Но стига толкова. Да приключваме вече със старата година. – Дани направи жест с ръка сякаш “заключи нещо” и “изхвърли ключа през прозореца”.

 - Явно не сме имали най-безоблачните празници, но минало! Давайте да спазим традицията и да споделим желанията и плановете си за новата година. – каза Ася. - Зори, ти си първа. Давай! Път на младежта!

 - Ей, момичета! Тези три години по-малко, не ме правят чак младеж. Но пък ми харесва как звучи. – Зори затвори очи сякаш се опитваше да си представи предстоящите месеци. – Така, първо искам да ви споделя, че в края на декември шефа ме извика и ми предложи... неговото място. Той заминава със семейството си да живее и работи в Лондон. Има невероятно предложение и си търси заместник.

 Ася и Даниела вдигнаха чашите и започнаха една през друга да поздравяват Зори и да пожелават нови успехи. Приятелката им ги остави да си кажат каквото бяха наумили. След това взе чашата си, вдигна я, погледна момичетата и каза театрално:

 - Да пием за това, че казах “Не!”. Отказах офертата.

 Двете жени я гледаха невярващо. Оставиха чашите с вино на масата.

 - Спокойно, ще обясня. Не бързайте да се разочаровате. Да, предложиха ми и стабилно увеличение на заплатата, но и това не можа да ме спечели за идеята. Не искам да живея в офиса. Искам да имам и личен живот. Крайно време е да започна да правя нещо, което ми доставя удоволствие, да се срещам с повече хора. Искам дори да оправя дома си. Представям си го по-уютен. Ще ми се да поиска някой да живее в него, заедно с мен. Не искам да съм сама. Тежи ми. Повече отколкото си признавах, прави сте.

 Ася се осмели да каже:

 - Не го очаквах от теб. Нали за това мечтаеше? Толкова години работа, лишения, за да стигнеш най-високо.

 Зори само я погледна, но продължи сякаш на себе си да обяснява:

 - Записах се на танци. Ще ходя на суинг два пъти седмично. Бях веднъж. Уникално е. Толкова зареждащо. Ще започна пак да ходя на йога, поне веднъж седмично. Това са основните ми цели за годината. Искам да отделя време за себе си. Дори да бъда повече сама вкъщи. Да прочета онзи списък с книги, до който все не стигам. И догодина, когато седнем пак тук да споделя, че има специален човек до мен. Това искам.

 Даниела погледна Зори и изракопляска:

 - Добре момиче! Давай! С теб сме! Важното е, да си щастлива. Успехът не е във високите върхове и многото пари, а в това колко радостно бие сърцето ти, колко пълна е душата ти и колко доволен се чувстваш.
Предполагам, че това беше от теб, аз поемам щафетата.
Явно това ще е годината на изненадите. Аз пък вчера бях в университета. Подадох документи. Искам да си взема последните два изпита, които влача вече години, после да си напиша дипломната работа и да получа образованието, за което мечтаех. Не ви казах, но от края на миналата година започнах да си търся и нова работа. Стига с този магазин. Искам да върша нещо смислено. Искам един ден детето ми да се гордее с мен. Имам покана за две интервюта за работа.

 Момичетата кимнаха с широки усмивки, хем учудени, хем доволни от чутото до момента. Даниела продължи:

 - И още нещо – спомняте ли си онзи татко, който все засичам като водя Деа на детска градина?! Оказа се, че и той е разведен, от три години. Гледа сам детето си. Той предложи да водим заедно децата на катерене събота сутрин. Намекна, че в залата имало страхотно кафе. Можело да чакаме там децата докато свърши тренировката. И аз се съгласих.

 Зори вдигна чашата и погледна момичетата:

 - Чудесни новини! Пия за смелостта и новото начало! Казах ти, че този татко ти е хвърлил око, ама ти така ме отряза.

 - Не бях готова просто. Пък и не знаех цялата му история. - Дани въздъхна облекчено, след като сподели всичко с приятелките си.

 Зори потърка доволно ръце и каза:

 - Ася, твой ред е. Искаше да си последна. Надявам се,че няма да ни шокираш с нещо неприятно като например, че си решила да се местите да живеете на някой остров. Добре де, ще е неприятно само за нас, защото рядко ще се виждаме.

 Бузите на Ася бяха порозовели и след споделеното от приятелките си, се чувстваше още по-уверена и доволна. Започна бавно да разказва:

 - Няма да е остров. Поне не тази година. – тя се усмихна и продължи - Ще рискувам отново да се посмеете на мой гръб, но трябва да си призная, че първото нещо, когато се прибрах вкъщи след празниците беше да отворя тетрадката от курса по “Целеполагане”. Голямо писане е било. Един час ми беше нужен да изчета всичко. И какво се оказа на финала?! Реализирала съм едва 20% от целите си.

 Зорница и Даниела се спогледаха, но останаха сериозни и не посмяха да прекъснат приятелката си, която явно събираше смелост да продължи.

 - Първо се разочаровах естесвено. После затворих тази тетрадка и се замислих. Кое от неосъществените цели и планове искам да прехвърля в тази година? Оказаха се едва десет процента. Запитах се – за какво ми е всичко това? И какво ако постигна сто процента от написаното. Ще се чувствам ли по-щастлива, по-свободна, по-удовлетворена?! Отговорът дойде мигновено сякаш. Категорично НЕ. Нямам нужда от още. Чувствам се претоварена. Всичко ми идва в повече. Често губя връзка със себе си. Забравям какво ме караше да се усмихвам. Толкова съм сериозна, че чак се плаша понякога. В главата ми са само списъци със задачи, преговарям наум всичко ли е изпълнено както трябва, все има нещо да се свърши.

 Ася подпря главата си с ръка и впери поглед надолу. Мълча няколко секунди. Погледна момичетата. Очите и бяха влажни.

 - Уморих се от нови цели, очаквания, изисквания. Колкото и да се старая да имам повече, да давам повече, другите сякаш не го ценят и продължавам да виждам критика и упреци. Аз самата съм най-големия си критик. Така че, тази година ще направя почивка от цели, грандиозни планове и очаквания. Вместо да добавям, мисля да махна хора, вещи, задачи. Имам нужда от лекота. Чувствам, че свободата ми липсва. Забравих кои са нещата, които ме правят щастлива и ме зареждат. Мислите ли, че е лудост?! Или пък лукс?! Кой в днешно време може да си го позволи?! Да спре за малко.

 Зорница погледна Ася и каза:

 - Всеки би трябвало да умее да спре. Да може сам да си сложи спирачки, когато усети, че бензинът свършва. Но ние днешните хора не го можем, нали?! Нека си го признаем момичета. Дори ние трите! Кога се спряхме! Познаваме се от деца. Все нещо правим, тичаме, искаме, недоволстваме, а пак не ни достига... до кога?! Ако сами не сложим “стоп”, го прави “някой” вместо нас.
Мога да ви дам примери за хора, които се разболяха тежко или още по-зле. Нека обаче не си разваляме празничната среща. С две думи исках да кажа: разбирам те. Не е лукс. Необходимост е.

 Даниела погледна и двете си приятелки с най-сериозната физиономия, на която беше способна и каза тихо:

 - Ей, така разбираш, че си остарял. Почваш да сипеш мъдрости и да си взимаш почивка от всичко.

 И трите се разсмяха. Чу се звън на чаши.

 Зорница се обади:

 - Ако позволите още една важна цел забравихме да си поставим за тази година. Обща цел.

 Дани и Ася погледнаха с очакване. Зорница каза:

 - Да се виждаме веднъж на две седмици, а не веднъж месечно, както миналата година. И второ много важно да открием нашата Саманта! Трябва ни ново-четвърто попълнение и повече забавления!

 Чуха се одобрителни възгласи. Трите приятелки продължиха празничния си обяд като всяка една от тях се питаше мислено дали ще успее да спази обещанията си. А Вселената имаше своите собствени планове и не винаги успяваше да разчете правилно отправените към нея послания.