Тайните на Истанбул (Част II)

Събудихме се свежи, след здрав сън на чисти чаршафи в новия хотел, който сами си намерихме. Сутринта ни посрещнаха и със закуска, която явно е традиция в доста хотели там да се сервира в стаята ти. Получава се нещо като закуска в леглото, но не чак толкова романтично, когато сте повече от двама. Беше вкусно, беше приятно. А ние готови за нови приключения.

Първата ни цел беше музеят на Мадам Тюсо. Надявахме се, момичето да е било право и да приемат билетите ни, два дни по-късно от датата, която беше написана на тях. Още с излизането от хотела ни посрещна слънцето, красиви, шарени графити по малките улички, цветни стълби и чадъри. Все още не можех да повярвам, че не само, че сме в същия град ами почти на същата улица, а разликата беше потресаваща.

Когато стигнахме до търговската улица, на която се намираше и музеят случайно или не първият магазин, на който попаднахме беше рекламен магазин на един от най-известните им футболни отбори Галатасарай. Видяхме и прословутия червен ретро трамвай, който се е превърнал в един от символите на града. Можете да го видите на много сувенири, тефтери и картички.

Има невероятна опашка всеки път и туристите се забавляват да се возят в него, макар и почти без място и въздух. Не пропускат и да си направят емблематична снимка докато е спрял, за да се качи потокът от хора. Ние пропуснахме това “удоволствие”. За разлика от преди няколко години, когато чакахме почти 30 минути, за да се качим в най-популярния жълт трамвай в Лисабон – номер 28 сега ми беше достатъчно само да наблюдаваме Истанбулския. Ентусиазмът и приоритетите стават различни с годините.

И така стигнахме до музея на мадам Тюсо. Тук е мястото да си признаем, че това пътуване беше колкото забавно за детето ни, така и за нас. Мисля, че успях да задоволя потребностите на вътрешното си дете с много емоции, забавни моменти и изобилие от сладкиши.

Музеят е интерактивен. Можеш да се снимаш на воля. Има аксесоари – шапки, очила, лъскави сака. Можеш максимално да се доближиш до любимите си звезди – известни актьори, музиканти и други популярни лица. За човек като мен, който е голям киноман и меломан това си беше истинско удоволствие! Имаше и супер герои, както и герои от анимационните филми. Но нашият четири годишен син се стресна при вида на Шрек (популярен анимационнен герой, който представлява огромно зелено, симпатично и добро по душа чудовище) и едва го убедихме да се снима с него. Така че, да си кажем искрено и лично този музей беше по-забавен за възрастните.

Не знам, дали защото беше понеделник, или пък бяхме подбрали първите часове, в които отваря музеят, но нямаше почти никакви хора. Буквално работеше за нас. Успяхме да разгледаме спокойно, да се върнем няколко пъти, да се докоснем до любимците си, да се снимаме и да се забавляваме.

След емоционалното преживяване беше време за обяд. Цялото семейство обичаме вкусните неща, но като цяло не сме от най-големите чревоугодници. Все пак в Истанбул е трудно да не поръчаш повече храна, отколкото можеш да изядеш. Попаднахме на приятно място, храната беше вкусна. И всичко изглеждаше почти идеално докато не се появи една жена, която започна да ни обяснява нещо. Ние се опитвахме да разберем какво иска да каже. Гледахме учудено, а в това време тя награби няколко хлебчета от панера. Въпреки, че се стреснах, нямах нищо против, ако е гладна и бездомна да и дадем храна, но в момента, в който се опита с хляба да бръкне в чинията ми, границите ми бяха грубо минати.

Извиниха се от ресторанта, донесоха нов панер с хляб. Но на кой ли му се яде повече след нещо такова. Приехме го като част от атракцията на града. Наши близки ни бяха предупредили, че има хора, които минават и си открадват храна от масите.

Следващата дестинация беше Кулата Галата. Това е още една от емблемите на Истанбул. Красива е, но в момента беше в ремонт. Все пак се насладихме на гледката. От там се спуснахме по една китна уличка към морето. Срещнахме много сипматични кафенца, с интересен дизайн. Става ти едно приятно, спокойно. Най-после се чувстваш като истински турист, попаднал на цивилизовано място.

Стигнахме и до моста Галата. Решихме да минем по него. Изглежда романтично и приятно. Имаше много рибари и туристи. Интересна е историята на моста, можете да я прочетете из мрежата. На мен ми хареса много предположението, че играта на карти “бридж” е получила името си от британските войници, които са я измислили, заради преминаването си по моста Галата до любимите си кафенета.

Под самия мост има много рибни ресторанти и кафенета. На връщане не пропуснахме да се отбием през една популярна сладкарница за баклава и сладолед. Трябва да им се признае на местните, че са изключително добри в приготвянето на сладкиши. Най-после пихме и истинско еспресо.

Доволни и уморени прибирайки се към новия ни хотел, вместо да запеем някой местен рефрен, нашият син пееше с пълно гърло “We will rock you” на Queen (Куин – любима музикална група). Тук правя леко лирическо отклонение, за да кажа, че вкусът към музиката се възпитава, така както и вкусът към храната. В нашето семейство всички обожаваме музиката. Тя е с нас както вкъщи, така и докато пътуваме. Бях споменала, че на път слушаме и пеем. Всеки си има любимите песни, имаме и общи такива.

Музиката за мен е освен удоволствие и терапия. Има свойството да лекува, да те зарежда. Да си повяраваш, че можеш да разбиеш стени и окови, да бъдеш свободен и да живееш по своите правила.

Да, това пътуване провокира в мен много полюсни емоции. Отново осъзнах колко важна е свободата, и благодарих безкрайно на предците ни, че са имали вярата и търпението да се преборят за нея. Нека я пазим хора. Нека ценим свободата си.

Продължихме да разкриваме тайните на Истанбул. Следващия ден бяхме планирали само две неща, но за мен бяха като черешката на тортата, най-доброто, което успях да взема от този град като емоция, гледки, усещане. Сутринта след закуска се отправихме към двореца Долмабахче. Решихме, че не е далече от нас и ще отидем пеша до там. Нямахме билети, но ако видехме, че опашката е твърде дълга щяхме да си купим он лайн и да си спестим чакането.

По пътя видяхме красиви гледки, интересни сгради, разглеждахме с любопиство и наслада. Докато вървяхме, един човек почти се блъсна в нас, подмина ни. Видях че е изпуснал една четка на земята. Извиках го и я посочих. Той я взе и продължи, но само след секунда се върна и ни извика към него. Реших, че просто иска да ни благодари. Но явно и това беше един от обичайните трикове в Истанбул. Кутията, която носеше се оказа мини табуретка, той седна на нея, извади още една кутия и реши, че ще изчисти обувките ни. Повярвайте, ако си мислите, че след разходка в центъра на София обувките ви са мръсни, то след такава в Истанбул те са поне пет пъти по-мръсни.

Съгласихме се, а беше и вид атракция за нас. Смяхме се много. Човекът си помисли, че ще се размине само с почиставане на обувките на възрастните, но нашият син силно впечатлен сам сложи обувката си върху кутията и го погледна с поглед казващ “Моля изчисти и моите обувки”.

Всичко беше много забавно докато човекът не поиска 500 лири, което е почти 30 лева, за почистването на обувките. Имайки предвид, че цялата процедура не отне повече от 5 минути, а обувките ни никак не бяха по-чисти от преди, а и не беше по наше желание цялото изпълнение, му оставихме половината, от сумата, която поиска и пак беше доволен.

Стигайки до двореца, установихме, че няма никаква опашка. Буквално пред нас имаше още две семейства. Още с влизането се откри невероятна гледка към морето. Градините бяха просто разкошни. Признавам си, не ми се влизаше вътре в двореца. Исках да остана навън, в прегръдката на това магично, зелено-синьо, необятно пространство.

Самият дворец е доста голям. Вътре има няколко етажа и определено си заслужава да се види. Красиво е, впечатляващо е. Забелязах, че по стените висяха само портрети на мъже – султани, владетели. Нямаше нито една жена заслужила честта да виси под формата на портрет в това огромно сдание. Вярно там обичаите са били други. Султанът е имал харем с много жени. И все пак е странно, няма и следа от семейство. По-скоро е място, където са се обсъждали битки. Картините по стените най-вече отразяват това. Подтискащо е. Усеща се изобилие, власт, мащаби.

Излизайки отново навън в тези прекрасни градини и толкова близо до морето не ми се тръгваше от там. Но вечерта бяхме резервирали круиз по Босфора с кораб, така че имаше нужда да се приберем и събрем сили за това ново приключение.

Прибирайки се към хотела минахме по една главна улица, където имаше много салони за красота. Само в единият обаче видях, че клиент беше жена. Реших да попитам дали имат свободен час за сешоар. Преди имах нужда от адреналин и го набавях чрез скачане с бънджи и катерене на планини, а сега явно реших да го сторя като се доверя на тотално непознат фризьор, в непознат град. Само жена, която държи на косата си може да разбере какъв риск е това.

Момчето обаче каза, че няма възможност днес да ме вземе, но помоли колегата си да ме заведе до съседния салон, който беше по-голям и изглеждаше доста по-добре. Там се съгласиха да измият и изсушат косата ми. Първо отново отбелязах, че търговците си помагаха един на друг. Не изпускаха клиент, дори и да го пратят при конкуренцията. Малко се притесних, защото забелязах, че всички клиенти бяха мъже, но момчето, което явно щеше да бъде моя фризьор ми направи знак да се кача с него по стълбите. А там се откри цял един нов свят.

За момент се почувствах като в сцена от филма “Сексът и градът”. Вторият филм, в който момичетата заминават за Абу Даби и попадат сред местни дами облечени в черни бурки. Първоначално има неловко мълчание, но модата е това, което стопява леда между тях. Облеклото на местните жени не е така предизвикателно както на Саманта, Шарлот, Кари и Миранда, но също е на известни дизайнери и със сигурност впечатлява нашите героини.

Качвайки се на втория етаж видях напълно оборудван салон, който да отговори на нуждите на всяка жена. Една от дамите беше на маникюр, другата явно имаше час за грим, а на третата правеха прическа. Първоначално беше леко сконфузно, защото никой не говореше английски и беше трудно да се разберем. Реших да заложа на сигурно и да погледна в интернет за снимка на жена с добре изсушена права коса и да избегна всяко недоразумение. Докато търсех подходяща снимка набързо хвърлих поглед към дамите в салона. Момичето, на което правеха маникюр беше с перфектна прическа. Посочих я на фризьора и казах, че искам като неината коса. Момчето се усмихна, а въпросното момиче още повече. Изведнъж всички ледове се стопиха и се почувствах изключително спокойна.

Повярвайте ми, от толкова години ходя в различни салони, че само по начинът, по който фризьорът ми мие косата или държи сешоара мога да разбера до колко е добър. Този човек определено си разбираше от работата. Използваше една по-различна технология на сушене. Получи се добре. От време на време получавах приятелски усмивки от останалите дами.

И така ако искаш да разбереш един град, трябва да се слееш с него, с местните, да направиш нещо нормално, човешко. Ако обикаляш само забележителностите и хапваш в туристическите ресторанти няма да разбереш много за града и местните. В другия случай има голяма вероятност да попаднеш на съвсем нормални хора, които дори ще ти помогнат, ще те разберат и дори ще си прекарате приятно известно време заедно.

След като се сдобих с чиста коса и нова прическа можех спокойно да се потопя в следващото приключение – пътуването с кораб. Това се оказа най-хубавото преживяване за всички. Признавам си, че качвайки се на борда и виждайки белите покривки, свещите, красиво подредените маси леко се притесних. Бяхме единствените с толкова малко дете там. Обаче нашият малък герой отново ме изненада приятно. Беше толкова въодушевен, че се качихме на голям кораб и че ще вечеряме там. Освен това имаше богата програма, момче което пееше и свиреше на китара. Ех, тези китари! Имаше много танцьори и танцьорки. За мен най-впечатляващ беше танцът на дервишите. Танцуват облечени в дълги бели роби. Изпадат в транс. Целият танц е една мистика. Казват, че движението им символизира вечното движение и вечната промяна.

От време на време излизахме навън на палубата. Беше приятна, топла вечер. Гледките, които се разкриват са вълшебни. Всичките красоти на Истанбул изведнъж изгряват пред теб облечени в светлина. Вълнуващо е, незабравимо е, като сбъдната мечта. Единственото, което изпитах в тези моменти беше благодарност. Да, благодарност за всичко, което имам. Цялата тази красота те кара да притихнеш и простичко и ясно да благодариш.

След тази магична нощ, решихме да останем още един ден в града. Имахме нужда от време. Знаехме, че няма да успеем да видим всичко, но имахме желание за още.

Предпоследният ден беше отново с натоварена програма. Купихме билети за един от големите аквариуми. Тук искам да кажа, че ако си посетил поне един или два големи аквариуми в света вероятно нямаш нужда от още. Поне нас не успяха да ни изненадат с нищо ново. Аз съм ходила в аквариумите във Валенсия, Тенерифе, Монако, Лисабон и поне още един, който сега ми убягва и повярвайте ми тук нямаше какво да ме изненада.

След аквариума се върнахме към централната част, за да посетим Света София, Синята Джамия и Капалъ Чарши. Разбира се, имахме нужда да съберем и малко сили, затова се отбихме в една сладкарница за бързо кюнефе, доза сладолед и турски чай.

След този натоварен ден нямахме сили за дълга вечеря, затова си взехме нещо за вкъщи, беше изключително вкусно и приготвено на момента.

Ако след няколко дни в Истанбул не сте успели да се подсладите достатъчно, то задължително минете през Музея на Шоколада. Много важно е, когато го търсите с навигацията да напишете “Пелит музей на шоколада”. Музеят се намира непосредствено до фабриката за шоколад Pelit. Можете да се досетите, че повечето експонати в този музей са направени от шоколад. Няма и да си помислите да си отчупите от някой от тях, колкото и апетитно да изглеждат. Просто защото на входа ви посрещат с един голям шоколад за всеки посетител и точно преди да влезеш към залата с експонатите, приятна дама те черпи с шоколадова чашка, пълна разбира се с шоколад.

Докато се разхождаш сред шоколадовите фигури, изведнъж пред теб изниква съвсем истински водопад от шоколад. А най-хубавото е, че можеш да си вземеш лъжичка, да си я напълниш от течащия шоколад и разбира се да го тестваш моментално.

В сърцето на музея се намира и едно изключително симпатично кафене в ориенталски стил. Можеш да пиеш турско кафе, което освен с добра доза захар пристига и с малко шоколадче. На финала излизайки от музея влизаш в магазин, пълен със суверини и шоколад в най-различни форми и цветове. Дори и шоколадова кула Галата, или огромна спринцовка пълна с шоколад. Това място заслужава да се посети. Таксата е символична, а ви гарантирам, че ще се забавлявате и доволно ще си хапнете вкусен шоколад.

Добре признавам си, че на финала не ни се качваше в колата, за да потеглим към София и решихме леко да удължим престоя си като направим обяд в ресторанта към музея. Оказа се, че има и детски кът. Не беше за изпускане. Храната, която си поръчахме беше вкусна, и красиво, и идейно поднесена.

И така след горчивото начало и неприятният вкус, който носехме дни наред на финала Истанбул извади най-сладкото от себе си. Тайната наистина е в шоколада, а също и в начина, по който бива поднесен.

Истанбул – град на полюсите. Искаш да го намразиш. Не можеш. Искаш да го обикнеш. Не можеш.
Единствено успяваш да го усетиш.

Този град е като изпепеляваща любовна история. В началото го поглеждаш и се влюбваш.

Тъкмо започваш да потъваш в него, а той те разочарова до болка. Искаш да избягаш, но не можеш. Даваш му втори шанс и потъваш още по-дълбоко. Даваш му трети шанс и се губиш в него. Искаш да вземеш всичко и наведнъж.

Не е любов за дългия път. Не е някой, с който искаш да прекараш живота си.

Вземаш всичко тук и сега и се прибираш у дома. Там, където е твоят пристан, твоето небе, твоята свобода.