Тайните на Истанбул

Градът беше в едно от челните места в списъка ми с желани дестинации, защото бях чувала толкова противоречиви коментари от мои близки, колеги и приятели, че умирах от любопиство да надникна в това тайно и необятно пространство наречено Истанбул. Имах приятели, които твърдяха, че е един от любимите им градове, че го обожават. Имаше и такива, които споделяха, че го ненавиждат и не биха искали повече да стъпят там.

Като един истински пътешественик ми беше любопитно да разгадая мистериите на това място. Идея си нямах какво ме очаква.

След като се провалиха плановете ни за така очакваното пътуване с кола до Хърватска, започнахме да търсим алтернативи. Имахме одобрени отпуски, имахме и спешна нужда от почивка и хубави емоции. Превъртяхме няколко сценария. Мислихме възможни дестинации, дори търсих самолетни билети. Но сякаш надделя желанието да пътуваме с кола.

Изведнъж ми хрумна идеята, че Истанбул е доста близо, има море, и се издигна на челното място в класираните дестинации за нашето пътешествие. Имахме и приятели, които наскоро бяха ходили там при това с деца, така че ни дадоха доста добри съвети какво можем да видим, и къде е най-удачно да отседнем.

Бях запазила хотел, високо оценен в една от най-популярните платформи за резервации. Мястото беше идеално, спор нямаше.

За първи път ми се случи да тръгна на пътешествие без да съм планирала абсолютно нищо, а само хотела, в който ще отседнем. Единственото сигурно нещо беше хотелът.

Когато минахме границата решихме да купим билети за Леголенд – увеселителна атракция в един от големите молове на Истанбул. Бяхме получили добри отзиви, но видяхме, че има дата и начален час на всеки билет, затова трябваше много добре да преценим времето. Първоначалната идея беше да купим комбиниран билет за Леголенд и един от аквариумите в града. Случайно обаче търсейки оферти из сайта открих, че в Истанбул има и музей на Мадам Тюсо.

Отдавна си мечтаех да го посетя, но все не стигах до Лондон и сега се развълнувах при мисълта, че можем да посетим макар и една по-малка версия на този музей. Без много да му мислим взех билетите. Всичко вървеше по план. Стигнахме точно навреме за Леголенд. Паркирахме супер лесно, трафика не ни стресна. Имайте предвид, че ако живеете в София или друг подобен град със засилен трафик, Истанбул няма да ви се стори твърде голямо предизвикателство.

Голямо предимство е да сте спокоен шофьор с бързи реакции, защото все пак мащабите са големи, непознати булеварди, трилентови и четирилентови пътища и т.н. Ние се справихме повече от чудесно, а Леголенд ни изненада приятно. Забавлявахме се заедно с детето. Всички бяхме във възторг от новата емоция. Незнайно защо бях решила, че музеят на Мадам Тюсо се намира на същото място, където е и Леголенд. Изненадахме се неприято, когато установихме че е твърде далече от там, а по-скоро близо до хотела, който бях резервирала. Притеснихме се, че ще загубим правото да използваме билетите, защото все пак имаха точен час. Любезно, младо момиче, от персонала на детския център, ни помогна и се свърза с музея. Потвърди, че няма проблем да използваме билетите в следващите 30 дни, когато ни е удобно. Зарадвахме се много и решихме да останем още малко.

Като типична жена в нов град се изкуших да оставя момчетата да сглобяват лего, а аз да направя една обиколка на магазините в търговския център. Беше ми забавно и интересно. Нямам проблем с ориентацията, в който и да е шопинг МОЛ пък бил той дори и два пъти по-голям от нашите. Почувствах се на място и в свои води. Продавачите бяха възпитани, никой не ме притесняваше, разгледах спокойно. На финала се сдобих с нова чанта. А причината беше, че тази която носех с мен се скъса по пътя. Да, моите чанти имат този навик да се късат на път. А парадоксът беше, че чантата, която носех с мен от България я бях купила преди няколко години от Флоренция, точно по същата причина. Дръжката на старата чанта се скъса буквално пред един магазин за прекрасни, кожени, италиански чанти. Ех, знаете ли как мирише тази италианска кожа? За жалост явно дори те имат срок на годност.

Не усетих същото удоволствие да си купя чанта от Истанбул, както когато си купих тази прекрасна чанта от Флоренция. Беше просто някакъв компромис. Колкото италианската чанта беше от истинска, финна, естествена кожа, така турската беше, изкуствена, имитация, както и повечето неща там.

Не ме разбирайте погрешно. Не робувам на марки и скъпи стоки. По-скоро не можех да разбера идеята на истанбулските търговци да предлагат копие на всички големи марки, разбира се на изгодни цени. Щом те имат толкова развита индустрия, защо не предлагат основно собствените си марки и стоки. За мен лично това би имало по-голяма стойност. Но какво ли разбирам аз?!

Всяка втора жена в Истанбул носи “Прада” или “Гучи”. Може тотално да не се вписва в стилистиката на тоалета, но какво значение има. Важното е, че надписа крещи повече от ясно, че стоката е маркова. Предполагам повечето от вас знаят, че вече не е никак модерно и стилно логото на дрехата или чантата да е така крещящо. По-скоро изглеждат добре малките, дискретни лога и самото качество би следвало да говори за марката, а не големите и ярки букви.

След това модно отклонение се връщам към нашето пътешествие. Изморени от всички преживявания бяхме доста гладни. Логично както във всеки голям МОЛ и там на последния етаж имаше богато разнообразие от храна. Избрахме място, на което да седнем и да си поръчаме нещо. По някаква случайност мястото много приличаше на любимо наше ресторантче в София, където хапваме обикновенно преди кино. Почувствахме се в свои води. Обслужването беше на ниво, храната също.

Всички бяхме повече от доволни. Имахме предизвикателство да открием хотела и да стигнем безпроблемно до там. По-късно осъзнахме, че не това беше проблемът. Доста бързо и лесно се ориентирахме. Но идея си нямахме какво ни очаква.

Забравих да споделя, че влизайки в Истанбул, виждайки тези големи, модерни, високи сгради, трафика, изобщо мащабите, колкото и да ви се стори странно, първата ми асоциация беше с Ню Йорк. След него сякаш не бях попадала в друг такъв космополитен град. И до тук свършват асоциациите.

Пристигайки на локацията, която ни дадоха от хотела изпаднахме в тих ужас. Изглеждаше така сякаш сме попаднали в някакво гето. Ужасна мръсотия, счупени прозорци, рушащи се сгради. Хора, които ни гледат странно. Посрещна ни едно момче помогна ни уж да паркираме колата. Видя ни, че сме с малко, спящо дете. Това обаче изобщо не попречи да изпълнят явно добре замисления си план и да станем жертва на брутална измама.

Няма да влизам в детайли, защото последните дни твърде много време и нерви изхабих в търсене на правата си. Само ще споделя, че без никой да ни обясни, бяхме настанени в тотално различно място, от това, което бяхме резервирали. Това място беше не просто мизрено и мръсно, а опасно за пребиваване, както за детето ни, така и за нас. Оцеляхме някак си една нощ там. И на другия ден бяхме категорични, че не можем да останем повече.

Загубихме цял ден в издирване на истинския хотел, на мениджъра, или някой, който може да ни помогне. Уви не открихме никого. Гледаха ни в очите, лъжеха ни. Важното беше, че бяха взели парите ни. Хората, които срещнахме там меко казано ме разочароваха. Бях потресена от тяхната наглост и безочие. Пътувала съм доста по света, вярно основно в Европа, но била съм и в Щатите и близо до Африка. Никъде не съм попадала на такова лицемерие, безразличие и липса на емпатия.

Стана ни ясно, че е безсмислено всяко следващо усилие и че от хотела няма да получим нито нормална стая, където да останем, нито парите си. По-скоро потресаващо за мен е, че резервацията е направена през голяма платформа за настаняване, с чиито отдел за помощ в Англия, успяхме да се свържем едва след 50 минути чакане на телефонната линия. Посъветваха ни да си тръгнем и обещаха, че ще ни съдействат и ще получим обратно парите си. Не успяха също така да ни помогнат и с настаняването на друго място, защото това не влизало в техните задължения и отговорности.

В последствие разбрахме, че няма да получим нито парите си, нито адекватно обезщетение за ужаса, който преживяхме. Стана ясно, и че това е обичайна практика в Истанбул. Резервираш уж добър хотел, с висок рейтинг. Продават много повече стаи отколкото имат. “Късметлиите”, които изтеглят късата клечка биват настанявани в подобия на сгради, в незнайни апартаменти с безумна локация и ужасяващи условия.

Категорични сме за едно, приключихме с Турция като дестинация за бъдещи пътувания, приключихме и с използването на споменатото приложение за резервации.

Беше почти 3 часа следобед. Имахме два варианта или да се качим в колата и да си тръгнем обратно за София, или да дадем още един шанс на Истанбул.

Бих казала, че една от най-голямите ми страсти са пътешествията. Преживявала съм какво ли не. Включително и да ми откраднат всички документи, пари и карти, три часа преди полета, когато бях в Лисабон. Но никога до сега не съм изпитвала силно желание да избягам от мястото, където съм и то веднага. А тук първото ми чувство беше на безгранично разочарование. Исках да се прибера у дома. Мъжът ми беше на същото мнение.

Бяхме си тръгнали, но разбирайки за намеренията ни, детето се разплака. Каза, че на него много му харесва и иска да останем. Замислих се. Част от мен искаше същото. Някак не исках да си тръгвам без да дам втори шанс както на нас, така и на града.

Решихме да се опитаме да намерим хотел, и ако ни хареса да останем поне още две нощи. Третият хотел, в който попитахме казаха, че нямат място, но ни препратиха към техни познати, които имаха хотел, буквално две пресечки по-нагоре. Това пък е нещо, което трудно можеш да срещнеш в България. Ако тук няма свободно място в хотела ти, или свободен час за маникюр, масаж и т.н. ще ти кажат да чакаш няколко дни, седмица или директно ще ти откажат.

В Турция никой не връща клиент. Винаги ти намират алтернатива. Търговците се познават и си помагат. Държахме да видим стаята преди да решим дали да останем. Отворихме вратата и сякаш попаднахме в пет звезден хотел, на фона на това, което преживяхме. Истината беше, че хотелът беше хубав, всичко изглеждаше чисто, свежо, ново. Освен това ни предложиха и доста по-ниска цена, от тази която бяхме платили за предишния. А когато ги попитахме дали можем да останем повече от една нощ дори ни направиха отстъпка.

В крайна сметка останахме 4 нощувки. Изпълнихме първоначалния си замисъл и даже видяхме много повече, от очакваното. Обещахме си поне временно да забравим горчивия вкус в устата си от измамата, която преживяхме и да се опитаме да се насладим на престоя там и оставащите дни.

След като си починахме решихме да се разходим до пристанището. Намираше се горе-долу на около километър от хотела ни. Спускайки се натам изведнъж само няколко пресечки по-надолу мръсотията, прането висящо върху главите ни по улиците и децата, които събираха храна от контейнерите бяха заменени от малки китни улички, където продаваха интересни неща.

Беше шарено, топло, забавно.

Колкото повече отивахме към пристанището, толкова по-хубави ставаха уличките и по-интересни магазинчетата. Имаше цяла улица само с магазини за музикални инструменти. В един от тях продаваха китари. Всички в семейството обичаме музиката и китарите. Насладихме се на тази цветна гледка, а вътре в магазина едно момче свиреше. Гледахме и слушахме в захлас.

Емоциите ми дойдоха в повече. Чудех се дали не сме се телепортирали в някой друг град, може би дори друга държава. Тепърва обаче изненадите предстояха.

Имаше толкова много изкушения по пътя, че нямаше как да не си вземем и нещо за хапване или пиене. Има уникални места, където продават пресни плодове и прясно изцеден сок. Мисля, че за първи път опитах комбинацията сок от ананас и ягода. Много вкусно се оказа. Момчетата си взеха сок от портокал и диня за хапване.

Погледнахме се доволно и продължихме към морето. Обичам водата. Имам чувството, че лекува. Когато стигнахме до нея, няколко минути просто се взирахме в голямото синьо. После продължихме разходката. Стигнахме до един от входовете към пристанището, от където после разбрахме че тръгват малки и по-големи кораби. Точно в този момент имаше акостирал огромен круизен кораб. Всички се впечатлихме.

Цялото място беше изключително чисто, модерно, имаше много туристи, а местните бяха основно хора, облечени с костюми и ризи, които хапваха в лъскавите ресторанти, вероятно след края на работния си ден. За първи път откакто бяхме там, забелязах, че сервират коктейли, дори имаше реклами пред част от заведенията.

След като се разходиме решихме да вечеряме там. Избрахме си едно от симпатичните места. Определено заслужавахме по чаша вино и нещо вкусно за хапване. И храната беше добра, както и виното. Останахме доволни и благодарихме, че дадохме втори шанс на Истанбул. А той едва сега започваше да разкрива тайните си пред нас.

Колкото повече виждаш от града, толкова повече искаш да видиш. Първоначалното разочарование, че си попаднал в третия свят бързо бива заменено от усещането, че си се озовал в един мистериозен град, който има какво да покаже. Но се изисква търпение и време, както и здрави крака или пък здрави нерви в задръстванията. Ти избираш.

Очаквайте продължение....