Лесно ли е да си родител днес?

Аз пък питам нужно ли е да се правят такива сравнения между поколенията?! Със сигурност всяко поколение има своите предизвикателства. И потвърждавам, че сега има перални, роботи, съдомиялни дори, и колкото и да е скандално за някого, и готова храна може да си поръчаш. Какъв лукс! Какво удобство! Живеем в рая на информационните технологии и велики изобретения. Защо тогава животът е все така пълен с трудности и предизвикателства?!

А дали преди го имаше този стрес, да се чудиш утре ще бъдеш ли на работа?! Ще попаднеш ли на лекар, който ще даде вярната диагноза и точното лекарсво или ще предпочете да предпише онзи сироп за кашлица струващ цяло състояние и тотално безполезен, просто защото работи с въпросната фирма и промотира продуктите и?!

А какво да кажем за всички тези очаквания, които се сипят над съвремената жена – да бъде добра майка, разбираща съпруга, лоялен служител, невероятен професионалист, да изглежда поне 10 години по-млада, да бъде винаги красива, дори докато изхвърля боклука, да намира време за себе си и още и още...

И когато си на ръба, просто от преумора и притеснение за боледуващото си дете, благодариш, че някак си оцелял през поредната седмица, чувстваш се наистина зле, на дъното, решаваш да изведеш детето си поне за 30 минути на въздух. И какво мислите се случва?!

Получваш поредните житейски уроци. Не знам в какво вярвате – Вселената, Господ, Съдбата?! Все едно, хубаво е да се вярва в нещо. И някой от тези тримата или пък четвърти ти изпраща знаци, ама много сериозни знаци. И естествено се замисляш. Почваш да дълбаеш и човъркаш. А така започва и да боли.

Отиваме към площадката, която разбира се е добре подбрана да няма деца, защото все още малкият човек кашля и ще създаде смут измежду останалите родители, макар и отдавна да не е заразно. По пътя срещаме усмихнат татко на любимо приятелче, чийто рожден ден ще пропуснем за съжаление, заради боледуването ни. Става ми двойно по-тъжно, хем детето боледува, хем пропуска едни такива хубави и весели моменти, които знам, че го зареждат и го правят безкрайно щастлив.

Пристигаме на площадката. За щастие няма никой. Детето си играе. Аз си зяпам зелените дървета, чак направо ми става една идея по-добре. Природата винаги действа така. Лекува бързо и бавно едновременно. Просто се наслаждавам на тази петък вечер. И в същото време се чудя как ще оцелея още една седмица с боледуващо дете, затворени вкъщи, с хилядите задачи, притискане на всички фронтове и т.н. и т.н.

И в следващия момент пристигат една майка с две дечица. Едното на видима възраст около три години, със счупена ръка и сополи. Тъжна картинка. Такова ангелче, русокосо, красиво момиченце, енергично. Тича наоколо, но с превързана ръчичка. Майката се опитва да му дава наставления, но то не чува особено.

Поглеждам моето дете, да вярно и то боледува, но след предписания антибиотик бързо ще се възстанови и скоро ще забравим това неразположение. Умело рисува или по – скоро драска нещо на асфалта с двете си здрави ръчички и тебеширите, които взехме от вкъщи. Благодаря в мислите си на Господ, Вселената, Съдбата, че е добре, че рисува, че ни се е разминало само с един бронхит.

Добра съм в самоиронията и даже сарказма, обаче след малко идва втора серия, втора поука, която направо ми забива жесток шамар и напълно ме отрезвява и изкарва от безумната ми депресия.

На площадката пристигат семейство – татко, мама и детенце на около три години. Детето е прекрасно, с къдрава, дълга коса, лъчезарно и готово за игри. Майката изглежда малко уморена, но пък поглежда ме, усмихва се и поздравява. Това, което ме изуми и в двете семейства е, че без да сме се виждали някога и без да се познаваме, така мило ми се усмихнаха и ме поздравиха.

Това красиво дете, според мен, приличаше на къдрокосата си майка, която макар и без капка грим си личеше, че е чаровна жена. Не мога да кажа дали приличаше и на баща си, защото лицето му беше напълно обезобразено. Този човек съм го виждала и преди. Живеем в един квартал, нищо чудно и децата ни да ходят в една и съща детска градина. Няма да ви лъжа стряскащо е да го срещаш всеки път. Не само че лицето му е обезобразено, но има и деформации, които говорят не просто за някакъв естетичен дискомфорт, а и за болка. Предполагам, че това тежи както емоционално, така и физически. Незнам какво му се е случило на човека. Едно е сигурно, не може да остане незабелязан, дори и много да му се иска. А вярвам, това е желанието му в голяма част от времето.

Ще бъда до край откровена. Мислила съм си много пъти какво ще стане, ако се обединим дори само хората от квартала и съберем една сума, за да му помогнем да се справи с това ужасно житейско предизвикателство. Не съм събрала кураж да дам гласност на това. Не знам и цялата история, може би дори не е възможно, а може би е просто въпрос на пари. Ето в такива ситуации си казвам, че човек е хубаво да има финансовата възможност да помага на другите. Вероятно животът на този татко ще стане по-лесен, по-нормален.

Но какво ли знам аз за тази болка! Съвсем друга е моята нормалност. Аз се дразня от една пъпка, една разлята чаша с чай или малко трохи по пода.

На тази детска площадка усетих дружелюбност, спокойствие и нормалност. Имах чувството, че най-странният човек там съм аз. Всичко друго си изглеждаше като част от света, от ситуацията, като един най-обикновен петък. Аз бях тази, която драматизирах поредното боледуване на едно читири годишно дете, като че ли е краят на света.

Други хора се бореха с различни петъчни проблеми. Даже да ви кажа честно не се и бореха, бяха приели ситуацията такава каквато е. Как се прави това?! Истината е, че не знам. Моля се и да не ми се налага да разбирам.

Записах си го наум сто пъти. Повтарями си го от тогава до сега хиляди пъти. Гледката е жива пред очите ми. Тези хора съществуват. Приели са съдбата си, такава каквато е. Усмихват се, макар и трудно да се види усмивката на някои от тях. Живеят го този живот, отглеждат деца. Вероятно по-мъдро и по-спокойно от мен.

Имаше едни пет минути на тази площадка, в които трудно сдържах сълзите си. Хем осъзнавам с пълна сила всичко, което се случва, хем разбирам каква късметлийка съм.

От друга страна ще излъжа, ако кажа че винаги се чувствам добре, че няма моменти, в които потъвам и то доста дълбоко. Няма да е честно, ако не си призная, че понякога тежи. Трудно ми е.

Усещам, че не се справям, въпреки че имам две ръце, два крака и нормално лице.

Имаме ли право да не се справяме?! Човешко ли е наистина да се греши и да бъдеш слаб, поне понякога?!

Най-голямата болка сякаш е в това, че никой не ни дава правото да е така.

Очакванията към нас са твърде големи. Перфектността започва да тежи все повече, с всяка година.

Очакванията от кого? От другите или от нас самите?!

Нека си позволим да не не справяме, поне понякога.

Казват живее се по-лесно така.