В търсене на смисъла

В тази история ми се иска да разкажа за една дама, която събуди у мен любовта към книгите и литературата. Това е моята първа учителка по литература, която носи красивото име Теменужка.

Сигурна съм, че всеки един от вас помни конкретни преподаватели. Някои са го вдъхновили, други разочаровали. Факт е, че има хора, родени да бъдат педагози. Те умеят да привлекат вниманието на децата и дори стават техни любимци.

Спомням си, че нашите часове по литература бяха по-различни. Толкова беше интересно, че дори в междучасието аз и още трима от съучениците ми не бързахме да излезем, а се струпвахме около бюрото на госпожата и продължавахме да си говорим. Тогава тя ни повтаряше нещо, което не осъзнавах съвсем и се питах какво ли значи. Все ни казваше: “Ех, деца, деца! Някои от вас са пораснали преждевременно. Няма да ви бъде лесно в този живот”.

Тогава си мислех, защо пък да не ни е лесно. Нали всички искахме да пораснем по-бързо. Мечтаехме да сме големи и самостоятелни. Търсехме свободата да определяме, колко до късно да стоим навън, как да харчим парите си. Пропускахме обаче този тънък момент, че свободата е отговорност. А хората, като мен, които някак още от малки бяха твърде отговорни щяха да носят тази тежест и да я трупат година след година.

Сред любимите ми думи е “безгрижие”. Предполагам, че докато стана на 6 години съм била безгрижна, след това се загуби значението на тази дума и съвсем забравих за нея. Ще си каже някой "е как така?" Нима на 7 години или на 14 години не си все още безгрижен?! Ами не. Поне не и аз. Дали, когато започнах да чета твърде много се случиха осъзнаванията и желанието за още. Знаех, че там някъде има един голям, по-интересен свят, който чака да го открия.

Постоянно бях в търсене на нещо. Не бих казала, че съм амбициозна, а по-скоро целеустремена.

Избирам си дадена крайна точка, място или състояние и правя всичко възможно, за да стигна там. Използвам популярни и не толкова популярни методи. Важното е, че накрая успявам. Свързано е с време и усилия. Сякаш нищо не получих даром в този живот.

Но колкото и крайни точки да съм стигнала, винаги се появяват нови цели и желания. Все нещо не достига, за да го има това пълното щастие. Често за да постигнеш следващата цел се налага да се откажеш от нещо, което вече имаш. Чували сте много истории за това каква цена сме готови да платим, за да имаме това, което искаме.

От какво обаче се отказваме? Дали не плащаме твърде висока цена? В името на всеобщото одобрение или за да се впишем в определени стандарти.

Скандално ли е на 30 или на 40 години да имаш нужда от неща, които са ти носели радост и на 20? Кога животът стана толкова сериозен? Кога забравихме да се забавляваме?

Все няма време. Дори с най-близките си не успяваме да се видим. Всички работят упорито и по много. Защо ли? Около мен да ви кажа честно няма много милионери. Даже нито един.

Всички говорят за планиране, организиране, списъци със задачи се трупат всеки ден, седмица, месец ... Никога не свършват очакванията към нас. Изисква се все повече и повече.

Постоянно чуваш критики, че не се справяш като родител. Съвременните деца били странни. Родителите нямали подход. Води се някаква безсмислена битка между поколенията. Спомних си, че когато бяхме ученици моята учителка по литература стана майка за първи път. Представете си какви времена са били и колко близки сме я усещали щом ни позволиха на мен и още няколко деца да отидем да я видим в болницата с бебето. Тя изглеждаше много щастлива. И въпреки, че беше преди повече от 20 години си спомням думите и много ясно: “Ей, деца! Знаете ли, че чак когато прегърнах бебето разбрах истински майка си. До тогава я възприемах по различен начин”.

Тези думи изникнаха в съзнанието ми, когато аз станах майка. Припомням си ги често. С всяка изминала година хем по-добре разбирам майка си и я ценя повече от преди, хем се боря с моите нереалистични очаквания към другите.

Налага се всеки да се справя сам. В такива времена живеем. Ако някой ти подаде ръка и ти помогне дори за няколко часа трябва да си безкрайно благодарен. Огромни са очакванията към днешния родител, към днешния човек.

От друга страна те притиска едно напудрено общество от лъскави хора, които не ти позволяват да остаряваш. Дори на 40 трябва да изглеждаш минимум като на 20. Знаете, че 40 е новото 20. Дали?! Козметичната индустрия и пластичната хирургия са в разцвета си. Готови сме да дадем чували с пари, да изтърпим и най-силната болка, за да си спестим поне 10 години.

Но даже, ако лицето и тялото ни изглеждат 10 години по-млади, какво се случва с душата ни. Не полагаме ли твърде много грижи за външното, за видимото?

А какво е вътре в нас? Доволни ли сме от живота, който живеем? Имаме повече от нужното, а все нещо недостига. Все по-рядко виждам усмихнати хора. Красиво облечени, гримирани, а тъжни.

Преди години един възрастен човек каза следното поглеждайки към автобусната спирка, където чакаха доста хора “Ей, погрозня народът, погрозня”. Тогава ми стана хем странно, хем смешно. Сега обаче осъзнавам какво е искал да каже. Красотата за мен винаги е била отражение на вътрешното ти състояние.

Наскоро посетихме един нов музей в Тутракан, който разказва за епична битка, в която българи и румънци се борят едни срещу други за свободата си. Всеки защитава своята кауза. Музеят е направен изключително модерно, а битката представена много реалистично. Не го бяхме предвидили и моят малък син се стресна още в началото, когато се чуха първите изстрели. Каза, че иска да спрат този филм. Каза че не му харесва, не одобрява. Изведох го навън. Жената от музея държеше да присъствам и аз за финала на филма. Върнах се сама, за да го догледам. Беше наистина въздействащо. Битката свърши. Спечелиха българите. Извоюваха свободата си. Но там се казваше, че която и кауза да спечели, във войната има само губещи. Дадоха статистика, колко хора са загинали в тази битка. Има ли значение дали българи, румънци или турци са били. Все хора, нечии деца и бащи.

Когато отидох при сина си, се опитах да му обясня, че това е сцена от миналото, че е филм. Тръгнах да казвам, че сега вече не се случват такива неща, за да го успокоя. В същия момент се сепнах. Буца заседна в гърлото ми. Лъжех. Случваше се абсолютно същото и то на километри от нас.

Не го разбирам. Нямам обяснение, как в тези модерни времена, в които претендираме, че сме достигнали такъв огромен прогрес все още позволяваме да умират невинни хора. Моето съзнание отказва да го приеме. Усетих единствено тъга и безпомощност.

Нямах повече думи. Не знаех, как да успокоя детето си. Смених темата. Надявах се да го забрави. Надявам се да се осъзнаем.

Дано спрем да водим безсмислени битки както с другите така и със себе си.