В търсене на щастието

Преди изпитвах много силни емоции. Виждам красива гледка и сърцето ми ликува. Вълнението около организацията на пътуване, самото случване ме кара да летя.

Виждам болно дете, куче с наранено краче и душата ми страда. Мога да заплача и да мисля за тази гледка седмици наред.

Има такива хора. Силно емоционални, хубавото го усещаме и преживяваме с всяка фибра на тялото си. За съжаление и лошите емоции минават по същия начин през нас.

С годините се научих, поне донякъде да владея тези емоции. Казват, че здравата реакция е, нито да изпитваш прекалено силна радост, нито прекалено силна тъга. Балансът е разковничето. Когато усетих, че се приближавам към тази идея се зарадвах. За малко да се потупам по рамото и да благодаря, че съм успяла да обуздая емоциите си. Виждах нещо тъжно и успявах поне да не се разплача веднага и да го забравя за по-кратко време.

Чудесно нали?! Обаче същото важеше и за хубавите емоции. Отивах на най-прекрасното място и спиращата дъха гледка просто ми доставяше удоволствие. Дишах нормално. В точно този миг започнаха да ми липсват моите стихии. Дали не бях загубила част от себе си, ако съм станала по-обрана и по-дипломатична?!

След време осъзнах, че не съм загубила себе си. Напротив. Намерила съм се. Най-после. По-лесно се живее, когато успяваш да овладееш себе си, да реагираш адекватно в ситуация, да помислиш поне три пъти преди да кажеш нещо и нараниш някого.

Една от любимите ми думи стана “емпатия”. Накратко емпатията е умението да съпреживяваш емоциите, чувствата и мислите на другия. Популярен израз на английски перфектно го описва – “да влезеш в обувките на другия”. Представете си сега буквално, ако можехте да усетите колко са тесни обувките на вашия партньор, дете, колега, приятелка, родител. Дори може и някой мазол да са направили от дългото носене.

Ако преди да съдим човека отсреща се запитаме как се чувства той, за да говори или постъпва по този начин. Какво стои зад тази на пръв поглед неадекватна реакция. Не е нужно да питаме и задаваме хиляди въпроси. Още по-малко да даваме непоискани съвети.

Питах се, ако кажа в прав текст точно тук и сега какво мисля, под влияние на гнева, дали ще постигна нещо или само ще нараня човека отсреща. Изобщо искал ли е да ме засегне. Осъзнава ли, че с поведението си е минал границите ми?!

Идеята ми не е да мълчим и трупаме негативи, а по-скоро да изберем подходящия момент и подходящите думи. Да подходим с обяснението аз как се чувствам, аз как приех ситуацията, защо ме наранява това отношение. Да поставим ясни граници.

Ако приятел или близък се свърже с нас, има нужда от подкрепа, в труден момент ние сякаш имаме нужда да го спасим. Тръгваме да мислим варианти, споделяме наш опит, редим съвети, разказваме за подобни ситуации, дочути незнайно къде.

Понякога е по-добре да замълчим, да изслушаме, да помислим. На финала дори едно кратко “Разбирам те” би свършило по-добра работа от едночасови наставления и идеи как да подредим нечий чужд живот.

Какъв ли щеше да бъде светът, ако първо се поставяхме на мястото на другия преди да го съдим, да му се разсърдим, да се разкрещим? Може би един по-щастлив свят? Дали?! Или поне по-спокоен.

В момента, в който успееш да се фокусираш най-вече върху себе си, своите цели и резултати. Тогава, когато спреш да сочиш с пръст другите, да имаш най-невероятни очаквания от тях. Да се справиш с гнева. Да пуснеш контрола. Когато успееш да оставиш само любовта да те владее, то тогава вероятно ще разбереш какво е да си щастлив.

Много често си пожелаваме щастие. Но какво имаме предвид с тези пожелания – нова кола, апартамент, почивка на екзотична дестинация, сватба?! Все си мисля, че щастието няма нищо общо с материалното. Парите и новите придобивки ни носят спокойствие и сигурност. Можеш обаче да имаш дебела банкова сметка, огромна къща и три автомобила и пак да се чувстваш нещастен и неудовлетворен.

Лично на мен ми беше трудно да приема, че щастието не е постоянна величина. Дори да го откриеш, да хванеш мига и да се насладиш максимално, не можеш да го задържиш твърде дълго.

Ще се случи нещо, може би малко, може би голямо, ще те разклати и ще го изпуснеш. Щастието ще изтече през пръстите ти, като фин морски пясък. Стоиш, гледаш и си безсилен да го спреш.

Вероятно, ако по-често си повтаряме, дори записваме какво имаме, а не какво нямаме, ще успеем да задържим щастливите моменти по-дълго. Ако стане навик, всяка сутрин да се будим с мисълта какво притежаваме, в какво изобилие живеем, колко ценни са хората до нас, то може би щастието ще остане. Дори в трудни моменти, ако прегърнеш любим човек или чуеш мила дума ще проумееш, че щастието си е все там. Не си е тръгнало, просто е направило малко място и за тъгата, без която нямаше да го оценим напълно.

Ще ви кажа какво е щастието за мен.

То е прегръдка, усмивка, хубава шега, обяд с близки хора. То е морски бриз и леден коктейл, шумът на вълните. То е усмивката на моето дете. То е адекватна реакция и подкрепа в правилен момент. То е танц с любими хора. То е усещането, че си обичан.

То е, гостуване при родителите ни с приятни разговори и домашна храна. То е, когато видя децата ни да си играят заедно, свободни, весели, енергични. То е разговор с интересен събеседник. То е писмо от любим приятел. То е чаша хубаво еспресо. То е поничка с нутела. То е самолетен билет. То е прохладна лятна вечер. То е концерт на любима група. То е красива гледка. То е хубава книга.

То е различно и еднакво за всички.

То е Любов и Приемане.

Ако спрем да го търсим, вероятно ще осъзнаем, че вече го имаме.