За празниците и хората
публикувано на: г.
Обичам празниците. Вероятно най-вече заради разнообразието, което предлагат. Очакваш да се случи нещо ново, да срещнеш хора, които дълго време не си виждал, да имаш свободата да поспиш повече, да се разходиш, да хапнеш специални ястия, да се отпуснеш, да си починеш.
Дали обаче винаги се случва точно това? Особено, когато все повече очаквания се възлагат на
всеки празник. Взаимстваме от други култури, гледаме повече филми, пътуваме и празниците
стават все по-мащабни. Трудно ми е да разбера, защо на една сватба трябва да присъстват 200
човека, дори повече. Защо се очаква да има дрон, гълъби, оркестър? Защо погачата за бебето се
превръща в събитето на годината и каним 50 човека в ресторант, има специално меню, торта и
още много? Не е ли това някак мило, интимно събитие, което се прави у дома. Все пак говорим за
бебе на около месец. Кръщенетата от свят ритуал добиват размаха на грандиозно събитие. За
абитуриентските балове даже не искам и да споменавам.
Защо ни е нужно всичко това се питам. Беше голяма борба нашата сватба да е малка. Искахме и
двамата да си направим малък празник, с най-близките ни хора. Моят мотив беше всеки един
човек, който ще е там да се вълнува искрено и истински, да усети момента. Нямах никакво
желание да присъстват хора, които виждам веднъж на 2 години, или още по-зле не съм виждала
от повече от 5 години. Не исках да избирам кой да поканя и кой не. За щастие успя да се случи,
така както мечтаехме. Бяхме само 21 човека. Признавам си, че се съгласих на повече детайли,
отколкото в началото си представях, но пък се получи красив празник, с хубава музика, танци,
вкусна храна.
Емоцията, която изпитах в този ден е трудно да се опише или сравни с нещо. Да кажем, че беше
един от най-щастливите и емоционални моменти в моя живот. Душата ми ликуваше. Имам най-
прекрасното момче до мен, родителите ни са живи и здрави, весели и енергични, племениците ни
украсяват празника с усмивки и настроение. Бях сигурна, че всеки един човек там, в онзи ден е
бил до мен плътно и в трудни и в хубави моменти, усещах енергията и блясъка в очите на всеки.
Просто това е семейството.
Толкова прекрасно беше усещането, че не исках да свършва! Удължихме максимално този
празник и го запазихме в сърцата си.
Но не винаги и не всеки празничен ден съм приемала така.
Връщайки се назад във времето си спомням ужасът от предстоящата Коледа и Новогодишна
вечер. Спомням си трепетното приготовление на всички, подаръците, разказите кой къде ще
пътува, какво ще купят за децата си. Аз дори сериозна връзка нямах, та какво остава за деца.
Обикновено Коледните филми спасяваха положението. Караха ме да мечтая, да вярвам в
щастливата развръзка, в чудото, че може би един ден ще се случи и на мен. Но да изляза от
ежедневните си дейности, от динамиката на големия град, многото задачи, срещи с приятели,
хубавите ресторанти и барове и да попадна в малкия град, където ти задават основно един въпрос:
"Tи омъжи ли се?" Сякаш на хората наистина им пука, нали?
Е, не ми беше много празнично и весело. Радвах се на щастието на другите. Не съм била сама,
защото винаги семейството ми е било до мен. Винаги съм имала топла и уютна обстановка, елха,
светлинки. Но, когато в душата ти зее такава празнина не можеш да се насилиш и усетиш магията
на празника.
За Новогодишната вечер може да отворим отделна тема, опитах какво ли не и винаги беше
разочарование, защото обикновено очакванията са твърде големи. Докато една година не реших,
че никъде няма да отида, нарочно, не че нямаше с кого, или какво да измисля. Просто реших да
тествам, какво ще се случи, ако в Новогодишната вечер остана вкъщи.
Мога да ви кажа, че оцелях. Даже беше приятно. Сложих си черна рокля с червена роза, купих си
от най-хубавото вино и най-любимите ястия. Е, когато решиш да останеш вкъщи на връх Нова
година, повярвайте можеш да си го позволиш даже и да спестиш за почивка на екзотичен остров.
На следващата година се запознах с мъжа ми. Да вярвам, че обикновенното празнуване на някой
празник, може да доведе до необикновени резултати. Изненадах себе си, изненада ме и
Вселената.
Когато имаш свое семейство е различно, а децата придават невероятна атмосфера. Твоята душа си
спомня и започва да се вълнува по детски. Най-после имаш мечтаните празници! Най-после
сърцето ти е пълно. И тъкмо да си помислиш, че си постигнал вечното щастие и животът поднася
от най-тежките си изпитания.
Идва периодът на загубите. А по време на празниците, те се усещат най-силно. Излизайки от
обичайния ритъм и заетост изведнъж имаш цялото време на света да осъзнеш какво нямаш.
Животът е такъв, казват. Научаваш се да го живееш с каквото имаш и с каквото нямаш.
Миналата година беше първата Коледа без дядо. Събрахме се цялото семейство заедно. Децата
бяха с нас, стана весело, имахме и почти истински Дядо Коледа. Създаде се атмосфера,
забавлявахме се. За първи път от месеци чух баба да се смее. Видях, че лицето и грееше сред
децата, внуците и пра-внуците си. Изведнъж се сепна и започна да плаче.
Отидох до нея и я прегърнах. Нямаше смисъл да казва защо. Знаех, че в момента болката и е
двойна, хем и е мъчно, хем изпитва вина, че е била щастлива за няколко мига.
Погледнах я, хванах я за ръката и казах: “Сега дядо ни гледа отгоре и се радва на усмивките ни,
всеки който обича силно би искал любимите му хора да са щастливи”.
Усетих силно стискане на ръката ми и едва забележимо кимане. Аз ли да споделям мъдрости на
една жена прекарала повече от 70 години с един мъж в любов и хармония.
P.S. Тази история посвещавам на всички необвързани жени и мъже, които продължават да вярват в любовта и на тези, които са загубили любими хора, но продължават да имат куража да стават всеки ден, да дават най-доброто от себе си, да изглеждат прекрасно и да носят светли души.
Харесва ли ти този пост?
Функцията временно не работи. Можете да споделите мениeто си като ми изпратите имеил:
lovedesirecreate@gmail.com
Извиняваме се за причиненото неудобство.