Храната сплотява

Моята баба Мила не даваше да ставаме от масата, дори и след като бяхме приключили с обяда или вечерята. Всички деца и внуци скачахме да прибираме масата и да и помогнем. Но тя винаги ни спираше. Казваше да оставим всичко така, както си е и да останем още поне няколко минути край масата. Бях го приела за норма, но веднъж попитах защо. Тя се усмихна топло и ми обясни: “Защото Ири, храната събира хората. Когато има нещо на масата всички се скупчваме, боцкаме тук-там, говорим си, смеем се. Храната има тази магия да сплотява хората. Сядат заедно. Близо са един до друг. Усещат се. Чуват се. Ако раздигнем масата всички изведнъж ще изчезнат. Всеки ще се хване с обичайните си задачи или ще потегли към следващата си цел.”

Хареса ми. Разбирах я. Тя просто имаше желание да ни задържи по-дълго при себе си. Имаше чудесна логика. Някак в този момент започнах да припознавам храната, не просто като средство да напълниш стомаха, а като момент, в който цялото семейство е заедно. Сега, когато имам и свое семейство, винаги искам масата да е добре подредена, да има запалена свещичка, да е красиво поднесена дори и най-обичайната храна. А колко обикновенна е тя всъщност щом сплотява семейството? Научих и синът ни, че когато се съберем всички можем да споделим най-хубавият и най-тъжният момент от деня. Това е времето, в което всеки има възможност да е важен, да разкаже, да чуе, да попита. Опитвам се сега, когато слагам масата да наредим всичко, за да може когато седнем да не се разсейваме, да ставаме по-рядко. Искам максимално да запазим този момент.

Баба Мила правеше най-вкусния зелен боб, който някога съм опитвала. Няма спор тук. Обожавах, когато и ходехме на гости и тя беше направила точно това за хапване. Веднъж, когато вече бях достатъчно голяма я попитах каква е тайната. Как се получава от един обикновен боб, който даже повечето хора не обичат, най-невероятното ястие на света. Признавам си, че бях опитала да си направя сама вкъщи, но никак не се получи. Тогава тя ме погледна. Усмихна се. Беше толкова доволна, че може да разкаже, да предаде тази магия на някого.

Каза ми: “Чуй сега и помни, кое, как, защо...”. Слушах и попивах всяка дума. Очите ми бяха широко отворени, не откъсвах поглед от нея. Сякаш някакво вълшебство споделяше тя с мен. Обикновенно записвам, но в този момент осъзнах, че няма нужда, това ще бъде нещо, което ще запомня за цял живот. Така и стана.

Повярвайте ми всяка баба е невероятно щастлива да предаде своя опит и знания на внуците си. Тя ще сподели и най-тайните си рецепти. Ще разкаже всяка тънкост. Ще даде всичко от себе си, за да предаде нататък.

Грехота е да не научим поне едно нещо, поне една рецепта от нашите баби. За съжаление те няма да са винаги тук за нас, за да приготвят любимите гозби.

Така се случи и с моята баба. Загубихме я и то в момент, в който не успяхме даже да я изпратим подобаващо. Много странно но след онзи специален момент, в който тя ми разказа рецептата, така и не бях готвила зелен боб. Няколко месеца след като почина, случайно открих на рафта в кухнята един буркан с боб, който тя беше ни дала.

Точно в този момент бях сама вкъщи. Извадих буркана. Измих го. Гледах го известно време и реших. Ще се готви. Извадих всички необходими продукти и ги наредих на плота. И тогава започна магията. Беше тихо. Чувах в главата си само гласа на баба. Тя обясняваше бавно. Ръцете ми вземаха продуктите от плота и действаха бавно и спокойно, сякаш водени от някого. Докато готвех на няколко пъти се усмихнах, спомняйки си за топлия поглед на баба. Слагах, бърках, слушах вътрешния глас. Не пропуснах нито един детайл. Имах усещането, че този боб се прави не от две, а от четири ръце. Уж бях абсолютно сама вкъщи, пък усещането беше друго. Имаше там някой до мен. Една топлина, една специална светлина се разливаше из стаята, около печката.

Когато беше готово ястието, взех една купа и сложих от тенджерата с черпака. Седнах на масата. Взех внимателно лъжицата и с малко страх вкусих от боба. Усмихнах се. Взех си още една лъжица, после още и още. Изведнъж сълзи започнаха да се стичат по бузите ми. В същото време се и усмихвах. Уникален момент. Трудно ми е да опиша състоянието си. Тази гозба определно я бяха правили двама. Чувствах се хем горда, че съм запомнила и тази традиция е още жива, хем ми беше тъжно, че от сега нататък аз бях единственият човек, който можеше да си приготви любимия зелен боб. Той беше абсолютно същият, като на баба. Вкусът нямаше как да се сбърка.

Специална е връзката между бабите и внуците. Едно от най-хубавите неща, които ни свързва са вкусните ястия приготвени с любов и желание. Но също така и безграничната обич, която раздават. Моята майка ми даде преди време най-хубавото обяснение, защо бабите и дядовците обичат повече внуците си. Защо са склонни да дават повече за тях. Защото, каза тя, внуците се обичат два пъти повече – веднъж заради тях самите, и освен това, заради факта, че са деца на нашите деца, които обожаваме.

В памет на всички наши любими баби и дядовци, които физически не са сред нас, но живеят в сърцата и душите ни.