Женското приятелство: мит или истина

Но тук не бих разграничавала мъжко и женско приятелство, а по-скоро срещата на две души. Какво значение има – душите са безполови.

Вярвам, че нищо не е случайно. Хората, които се появавят в живота ни, срещите ни с тях, понякога са съдбовни. Има човеци, които пристигат, остават известно време, изпълняват мисията си и после си отиват.

Беше ми трудно да приема, че има приятел, който ще си тръгне от живота ми. Имам тази склонност да се привързвам към хора и предмети. Уча се, да приемам раздялата. Особено в моментите, когато осъзнавам, че е за добро.

Част от тях, които просто преминават, са пътници през нашия живот. Идват, за да преживеем нещо заедно. Емоция, събитие, да ни помогнат, или ние да помогнем на тях. И после си тръгват, внезапно и неусетно, както са дошли.

Има хора, които са тук, за да останат. С тези хора, порастваме, споделяме, дори най-тъмните си тайни, най - черните си дяволи. Те познават най - светлата и най - мрачната ни страна. Но те остават до нас. Обичат ни, такива, каквито сме. Можеш да ги потърсиш във всеки един момент, да споделиш безумните си идеи, мечти, терзания. Тези хора са там за теб. Те ще откликнат, ще се свържат с теб, ще те провокират. Дори ще успеят да ти дадат нова перспектива. Тези хора, не непременно ще се съгласят с теб, може дори да те заболи. Но едно е сигурно, те познават душата ти. Ще стигнат до теб по начин, по който никой друг не успява. Ще те накарат да спреш, да се замислиш, да притихнеш и да откриеш така желаните отговори.

Вероятно не е никак странно, че хората, които и до днес са в живота ми и присъстват активно са тези, които познавам от ученическите и студентските години.

С риск историята да стане по-дълга от обичайното мисля да посветя време на всяка една специална дама белязала моя живот и имаща топло място в сърцето ми и до днес.

Ще променя имената им, но вярвам, че те ще се разпознаят. Надявам се, с усмивка да минат през тези редове и да пазят като мен хубавите детски и младежки спомени.

Първото ми приятелство от първи клас беше с Дея. Още в началото се открихме и времето прекарано заедно беше безценно. Тогава игрите бяха различни, но имахме същите трепети и желания като всички деца. Мечтаехме, споделяхме, играехме. След училище стояхме повече от час на изхода и не можехме да се разделим, защото имаше толкова за обсъждане. Прибирайки се вкъщи почти веднага хващахме слушалката на тогава домашния телефон с шайба и набирахме така познатия номер. Говорехме с часове, смеехме се. Да си призная честно идея нямам какво толкова сме обсъждали, но имам спомен за приятни и топли разговори, за искренност, по детски чисти мисли и теми. Всички ни знаеха и учители, и родители. Бяхме всеизвестни с нашето момичешко приятелство. В една от предишните истории споделих, че там където израстнах ми беше трудно да открия съмишленици. Буквално се брояха на пръста на едната ми ръка децата, с които ми беше приятно да общувам и да играя. Затова може би Дея беше още по-ценна.

Едно лято баба забеляза, че започнаха да изчезват разни неща от вкъщи – одеяло, прибори за хранене, покривка за маса и други дребни според мен вещи. Категорично не ги бях откраднала. Просто с Дея вземахме вещи назаем за нашата “нова къща”, която създавахме в планината. Имаше малко поточе, зелени дървета, простор. Да, сега сигурно звучи абсурдно на повечето хора как така две деца на около 9-10 години са ходели сами в гората да играят. Беше наблизо, беше спокойно. Приемахме го като съседната детска площадка. Тогава беше най-нормалното нещо на света.

Гледахме телевизия толкова рядко, буквално не го приемахме като част от игрите и забавленията. Екраните не ни привличаха както сега. Имахме хиляди по-забавни идеи и начини да ни е весело. Аз честно казано не знаех какво означава думата “скучно”. Ако случайно нямаше какво да правя и с кого да си играя винаги имах поне 2-3 книги под ръка взети от библиотеката. Обожавах да чета. Каква ти скука! Там имаше безброй светове за откриване.

С Дея имахме и друго хоби – хартиените кукли. Отнякъде бяхме получили хартиени кукли нарисувани въху по-дебел картон. А най-хубавото занимание беше да изработваме дрехи и обувки за тях. Измайсторили си бяхме и къщички от картон. Редяхме грижливо в кутиите куклите и техните дрехи. Всеки път те ставаха все повече и повече. Можехме да играем с часове с тях без да ни омръзне. Това продължаваше с години. Беше си нашето нещо с Дея. Затваряхме се в стаята и не искахме никой да ни безспокои. Говорихме с часове, разигравахме сцени. Рисувахме нови дрехи за малките кукли. Тази игра се превърна в любимата ни и дойде момент, в който коментирахме съвсем сериозно как се тревожим, че тази страст няма да отшуми. Ами ако станем големи жени и още искаме да играем с тези кукли?! Не трябва ли вече да играем други игри за възрастни! Нали вече бяхме на почти 10! Дойде момент, в който криехме куклите и ни беше срам да си признаем, че ни е хубаво да си играем с тях, да им рисуваме дрехи, да ги обличаме.

Нямам спомен кога беше последната ни игра с тях. Не знам къде са сега тези хартиени човечета, които ни носеха такава радост. Просто в един момент се наложи да се разделим и с куклите и с Дея. Заминахме и двете още на 13 години да учим в друг град. Квартирите ни бяха далече. Разбира се, че пак се виждахме и чувахме, но не беше така често, както преди. Без значение винаги, когато се видехме беше хубаво, имахме толкова нови неща за споделяне. И така неусетно изминаха и тези пет години и дойде време за дългоочаквания студентски живот. Там съвсем се разделиха пътищата ни. Последният разговор, който си спомням с Дея от онези години беше, че се налага да замине за Германия, а беше притеснена, че не знае немски. Аз пък исках да замина за Щатите, но не говорех английски. Мислехме как да случим чудото, че да си разменим знанията и езициите, които владеехме та да си облекчим живота.

Понякога чудеса се случват, а понякога се налага да им помогнеш да се случат.

Захванахме се здраво да учим. Имаше резултат. Безкрайно се гордея с нея и постиженията и. В момента живее в Германия с хубавото си семейството и престижна лекарска професия. Е, и аз успях да преборя английския, да замина за няколко месеца в Щатите, да го използвам и до сега като работен език всеки ден. Пътищата ни съвсем поеха в различни посоки и държави.

Когато тя разбра, че имам свое семейство и бебе на няколко месеца се обади специално, за да ме поздрави. Имам чувството, че в този разговор пак говорех с онази малка Дея.

Толкова години бяха минали пък душите ни пак си намираха път една към друга. Сякаш отново не можехме да се наговорим и времето не стигаше. Преди няколко години се прибрала у дома и минавайка през къщата на баба и дядо решила да се отбие ей така спонтанно, да си припомни хубавите моменти там. Баба разбира се много и се зарадвала. Дея попитала къде е дядо, дали не е отишъл до магазина. Нямаше как да знае, че е починал наскоро. И така стояли двете с баба и говорили, плакали и се смели. Трогна ме тази случка и когато разбрах веднага се свързах с нея. И на двете ни беше трудно да повярваме, че онези две безгрижни хлапета вече ги няма. Няма ги и част от хората, които си мислехме, че винаги ще бъдат до нас. Май в този момент осъзнахме, че вече не ни се играе с хартиените кукли. Чак тогава станаха излишни и ги забравихме. Но дори да се чуваме много рядко и да си разменяме по някоя открадната думичка във вайбър винаги е някак мило и топло. Ще го усетя като детска усмивка, като шарена рисунка.

Знаете, че в живота винаги има баланс. Когато пътищита ни с Дея се разделиха попаднах на следващата важна и изключително ценна среща в моя живот. Запознах се с Ая. Макар и да не искаше да заживяваме заедно и делим една квартира на финала някак отстъпи. Дълга история, няма сега да я разказвам. Но тук дори не знам дали да споменавам думата приятелство, защото нея усещам по-скоро като сестра. Припознавам си я като семейство. Колко много неща сме преживели! Колко хубави и трудни моменти. Буквално пораснахме заедно. Вярвахме, борихме се, не се отказвахме. Винаги сме си били подкрепа. Дори в най-неприятните ситуации успявахме да излезем с усмивка и чувство за хумор. Колко сме пътешествали заедно. Просто ни биваше да се наслаждаваме на момента, на новите приключения. Имали сме много философски разговори. Дълго търсихме верния път. Мечтаехме за това, което имаме сега.

През ученическите години се запознахме и с Ина. Трите си станахме невероятна дружинка, която и най-ледените моменти успяваше да разтопи с тройна усмивка. И до ден днешен тези момичета имат важно място в сърцето ми. Сега отново се виждаме, но вече нашите деца играят заедно. А в малкото моменти, които можем да останем само трите сякаш времето изчезва, всички тревоги и грижи се забравят и отново сме на 15! Смеем се с глас, танцуваме, говорим.

Последният път мъжът ми каза: “Не съм те виждал такава. Държиш се като дете. Ама вие такива ученици ли бяхте, само смях и забава?!” Да, бяхме и такива ученици, но само в нашите моменти, за които знаехме единствено ние. И до сега обичам да се връщам там чрез тях и да си позволя да пусна контрола. Усещам, че мога да бъда себе си, без правила, без задръжки, без да си меря думите. Просто тези две момичета ми дават сигуност и спокойствие. Дават ми правото да бъда себе си.

С нетърпение очаквам всяка следваща наша среща.

Спомням си първия учебен ден в техникума. Не знам защо и как но попаднах на първия чин, до едно неприятно момиче, с което почти веднага се скарахме за един учебник по география. Дразнеше ме ужасно много. Първият път, когато се прибрах у дома разказах на мама за нея. Толкова разпалено обяснявах и критикувах, и се възмущавах. А мама само ме погледна, усмихна се и каза: “Ммм, да с това момиче един ден ще бъдете най-добри приятелки”. Продължи да бърка с лъжицата ястието, което готвеше, а аз просто се вбесих. Усещах се неразбрана.

Но както в повечето случаи майките се оказват прави. Момичето се казваше Дея, също като моята приятелка от детските години, но в началото нищо общо не намирах между тях освен името.

Дните минаваха, успяхме някак да разделим този учебник по география. Даже не разбрах как Дея от най-дразнещия човек се превърна в една от най-близките ми приятелки. Прекарвахме толкова време заедно. Споделхме много емоции. Винаги имаше какво да обсъдим, на какво да се посмеем. С нея усещах една лекота. Сякаш ме учеше да съм по-свободна, да вярвам повече в себе си. Случи се така, че и студентските си години споделихме заедно. Тя беше единственият, да единственият човек, който ми каза чистата истина за студентските бригади. Аз въпреки всичко мечтаех да отида и осъществих на финала това мое желание. Добре, че Дея ме беше подготвила за доста от нещата, за които не се говореше. Никога не съм разбирала хората, защо крият истината. Защо се опитват пред другите да изглеждат по-умни, по-успели? Какво точно ти дава това?

Завършихме, пораснахме. Животът ни грабна. И така както може да изглежда идеален те сполетява най-голямата беда. Не искам да говоря по темата, защото нямам право и е твърде лично, но Деа преживя буквално погром, ужасна загуба. Аз не знаех как да и помогна. Мислих я, имах желание да облекча болката и, но знаех, че не съм способна. Тогава направих единственото, което можех, когато ми се отдадеше възможност да сме заедно. Пътувахме и това са едни от най-приятните ми преживявания. Винаги съм си мислела, но как човек, който преживява нещо такова може да бъде изключително адекватен, разумен, стабилен? Във всички онези моменти никога не съм се почувствала натоварена или да съм усетила някакъв негативизъм. Може би единствено мъдрост, от която аз самата имах нужда. Всяка среща, всеки разговор с Дея са били и все още са като подарък, като глътка свеж въздух. Тя остава за мен олицетворение на женственост, борбеност, отдаденост. Това е жена, от която всички можем да учим много. Трудно е да успееш хем да си добра майка, хем да се грижиш сам за семейството и да изглеждаш прекрасно, да вдъхваш респект и доверие.

Когато бях ученичка беше популярно приятелството с непознат приятел чрез писане на писма. Писах на много деца тогава, но имаше едно много, ама много специално момиче. Признавам си, че не знам кога написахме първите си писма, но помня кога написахме последните си. Преди месец, може би. Да, нашето приятелство започнало на шега още в началното училище, а се оказа толкова силно и важно, че продължава и до днес. Години наред писахме просто писма, споделяхме мисли. Споделяхме животите си. Знаехме толкова много една за друга, колкото не знаеха нито родителите ни, нито хората, които бяха всеки ден с нас. Разменяхме си подаръци и видеокасети. И двете имахме обща любима момчешка група. Нямахме търпение да излезе новият им клип то MTV. Още пазя зеленото плюшено мече пристигнало в един от колетите. Сега с него си играе моето дете.

Пишехме и все още пишем и не толкова за ежедневните случки и проблеми, ние претендираме да сме над нещата. Философията и психологията са наши верни приятели. Това са едни деликатни, интимни и съкровени разговори, които можем да разберем само ние. Харесваме се и се обичаме с всичките си страности, интереси, хобита. Подкрепяме се. Е, да когато пораснахме достатъчно се видяхме и на живо. Срещата беше все така хубава и все така не можехме да се наговорим. Така е и до днес. Единствената разлика е, че вече се познават и нашите семейства. А моето дете обожава неините деца. Така го впечатлиха още на първата среща, че не спира да пита и говори за тях.

Това момиче ме е спасявало в толкова много моменти. Винаги дава най-точните реплики, напипва най-тънките струни на душата ми. Подкрепя ме във всичките ми лудости и странни състояния. Тя е моят коректив. Тя е моят провокатор. Най-хубавото е, че ние сме толкова различни и толкова еднакви едновременно. Допълваме се перфектно. Лутаме се заедно, или по отделно, но винаги намираме изход.

Това е жената, която ме накара да пиша най-много в този живот, да залепя огромно количество пощенски марки и да подскачам от радост при вида на пощенски плик. Това е човекът, на когото първо споделих за моя блог и за желанието ми да пиша. Безрезервната подкрепа и топлина, която усетих отсреща ми даде криле.

Искам да отделя специално внимание и на две дами астрални близначки – родени на една и съща дата, които по различен начин са се появили в живота ми, но са ми така близки по душа, така важни, че дори да са твърде заети и да нямат време да четат всичките ми истории, знам че ме подкрепят морално. Това са млади дами, които признавам си ме вдъхновяват, дават ми нови идеи и една свежест и лекота в живота. Знам, че с тях съм на сигурно място, мога да споделя всичко. Дискретни са и разбиращи. Толкова светла енергия носят, толкова чисти са душите им. Моля се, до тях да достигат само хубави хора, които да им бъдат подкрепа и опора и да успяват да се опазят от човешката лошотия. От тях се уча на добрина, толератност и емпатия, да не се бъркам в работата на другите и да се фокусирам върху собствения си живот. Благодарна съм на тези прекрасни, любими мои дами за приятелството и доверието.

На финала ще отделя място на една специална жена, която изигра ключова роля в живота ми. С нея се запознахме в първия ден в университета и до ден днешен не сме губили никога връзка една с друга. Винаги съм се възхищавала, че е намирала време за мен. Тя създаде семейство доста преди мен, но това не попречи да намираме начин да споделяме моменти заедно. Неината сватба беше една от най-веселите, на които съм била. Намери си страхотен партньор в живота. Много ми е симпатична тяхната история. Обичам цялото семейство и тях припознавам не просто като приятели, а като част от семейството. Толкова емоции сме споделяли заедно. Тя е човекът, който ме приземява, кара ме да се замисля, да оценям нещата, които имам, да съм по-разумна. И в същото време е човек, с който можем да се забавляваме до зори, да танцуваме и да се смеем. Тя е жената, благодарение, на която се запознах с моя чудесен мъж. Винаги ще и бъда благодарна, че съвсем умишлено организира тази сладка среща. От тогава животът ми се преобърна. Живея по-щастливото си сега. С тази прекрасна дама сме близки и до днес. Надявам се още много хубави моменти да споделяме заедно. Тя е моя упора, дава ми свободата да съм аз, без филтри, без обяснения и предразсъдъци.

Безкрайно съм благодарна, че тези дами са били и са част от моя живот. Искам специално да им благодаря за подкрепата на новото ми начинание. Всички те намериха не само време да прочетат историите ми, но и да ми дадат обратна връзка, да ми дават сила и кураж, за да продължавам да го правя.

Вярвам че, това са хора пратени от Вселената, да бъдат до теб, да се учите взаимно, да вървите напред.

Странното е, че нищо и никой не може да ви раздели – време, място, пространство. Всичко това се оказва относително. Връзката ви е така силна, че всяко препятствие се преодолява и продължавате да се преоткривате с времето.

Приятел, който познава душата ти, понякога повече отколкото ти самият.

Някой, който те кара да бъдеш тук и сега. Да цениш важните неща в живота. Да се осъзнаеш. Хем търсиш, хем се смиряваш.

Много искам да спомена и тези мои нови приятелства, които се зародиха в последните години. Една част от тях са покрай моя малък син и детската градина. Други покрай мъжа ми и неговите приятели. Винаги съм се притеснявала с какви хора ще ме срещне животът там. Но те са просто прекрасни, свежи, млади, идейни. Толкова ми е приятно в компанията им. Прекарваме чудесни моменти заедно. Винаги ме подкрепят, насърчават и задават адекватни въпроси.

Нови дами и нови запознаства случих и покрай две от групите и обученията, на които се записах в края на миналата година. Вярвам, че в този огромен свят успяваме да стигнем един до друг по какъвто и да е начин. Те също ми дадоха кураж, сили и вяра, че няма невъзможни неща. Възхищавам се на всяка една от тях, която чупи стереопити, работи върху себе си, грижи се за семейстото и децата си. И освен всичко друго намира и време за себе си.

На всички прекрасни дами, които присъстват или са били част от моя живот безкрайно благодаря. Дори и пътищата ни да са се разделили по една или друга причина, вярвам, че е имало смисъл времето прекарано заедно, че сме учили една от друга и че има дори частичка, която да пазим като хубав спомен.

Моето послание е да вярвате в себе си и да намирате време, за нещата, които обичате и ви карат да се чувствате живи и щастливи. Важни сте, прекрасни сте, уникални сте! Пазете се, раздавайте обич и вдъхновявайте!