Боно

 Кирил отключи припряно вратата и се вмъкна бързо в апартамента. Не обичаше да засича съседите си. Писнало му беше да вижда съжалителните им погледи. Както обикновено на вратата го чакаше Боно – красив, шоколадово-кафяв лабрадор. Стоеше тихо и гледаше нагоре към стопанина си.
 Кирил се усмихна и каза:
 - Как си момче? Как мина днес? Знам, че ти липсвах. И ти на мен.
 След тези думи Боно се приближи до Кирил наведе глава и зачака обичайното погалване по меката, лъскава козина.
 - Ех, Боно, приятелю! – въздъхна Кирил и свали палтото си.
 
 За миг притвори очи и се върна пет години назад в онзи зелен двор в Железница, където за първи път срещнаха Боно. Бяха се родили три кученца – жълто, черно и кафяво. Кирил и Мария първи отидоха на адреса от обявата, така че имаха избор кой от тримата симпатяги да вземат със себе си. Още когато ги видяха, Мария беше категорична:
 - Ще вземем шоколадовия. Кире, ужасно прилича на теб. Ти си с целогодишен тен , а и започнах да харесвам косата ти по-дълга. Виж колко е наперен малкият. И тези топли кафяви очи мога да сбъркам само с твоите. – Тя се заливаше от смях и от време на време хвълряше поглед към спретнатата къща с големи френски прозорци, където се бе родило кученцето.
 - Е, да, на чужд гръб и сто тояги са малко. И също дано не прилича на мен по апетита, защото не знам как ще ни изхранваш. – каза той, за да я ядоса.
 - Господине, нали знаете, че лабрадорите са много лакоми. Ваша ще е грижата да го контролирате. Важно е за теглото му. – обясни, жената, която продаваше кучетата.
 - Страхотно! Сега освен да ограничавам себе си, се налага да сложа и кучето на диета. Живот ли е това?! –попита сякаш себе си Кирил.
 - Спокойно, ще тичате заедно сутрин. Само да поотрасне този сладък мъник. Може ли? – Мария протегна ръце към кучето и след като получи одобрително кимване от жената го взе и го гушна.
 
 Докато Кирил уговаряше заплащането и получаваше последни инструкции как да се грижат за кучето, Мария си мърмореше нещо под носа. Изведнъж каза силно:
 
 - Измислих го! Ще се казва Боно! – и целуна кученцето леко по главата.
 
 Кирил погледна жената и обясни:
 - След концерта на Ю ту (U2) в Истанбул миналата година, тя не е на себе си. Само за това говори. Сбъдна тинейджърската си мечта.
 - Той ми подари билетите. Бяха изненада за годишнита ни. Представяте ли си, 10 години заедно?! Затова и реши, че 2010 ще ме води на концерт на любимата банда. Но не само солиста на групата е причината за името, което избрах. Нали знаете, че “Боно” е с латински произход и означава ... – Мария се усмихна и погледна Кирил.
 Обожаваше този поглед изпълнен с категоричност и мекота едновременно.
 

  Боно започна да лае и рязко извади Кирил от онази красива картина. Веднага се пренесе от слънчевата поляна на Железница в хладния софийски апартамент.
 Кирил не проумяваше какво му става на това куче. Последните два месеца правеше все същото. Посрещаше го на вратата, започваше да лае и отиваше до тоалетката на Мария. Стоеше там известно време и гледаше с очакващ поглед към Кирил, който все казваше:
 - Разбирам те, приятелю. Всеки ден ми липсва все повече. – Кирил вдишваше дълбоко, издишаше бавно и се отправяше към кухнята.
 
 Загуби Мария преди точно два месеца. Още не можеше да приеме, че се случи на тях. Някакво рядко автоимунно заболяване, което трудно се лекува. Ако не се хване навреме води до фатален край. Как можеше да предположи, че е болна! Тя бе така енергична и жива. Спортуваше, работеше упорито, четеше много, търсеше отговори.
 Подсигуряваха на Боно всеки ден дълга и енергична разходка, така че вкъщи кротуваше. Най-много да разхвърля няколко от кучешките си играчки, след което обаче по команда отиваше и прибираше едно по едно всичко в панерчето отредено за целта.
 Единственото, което дразнеше Мария беше навикът му да я посреща на входната врата, да се впусне към нея и да я оближе доволно по цялото лице.
 - Е, чудно, поне ще спестя от мицеларната вода! – казваше тя хем с усмивка, хем с лека погнуса. Кирил се забавляваше и не пропускаше да стане свидетел на този момент.
 Боно последва Кирил в кухнята. Той напълни купичка от любимата храна на кучето и я остави на пода. Боно погледна купата, бутна я с лапа и потърси с очи Кирил.

 - Какво има момчето ми? – попита Кирил. – Не си ли гладен?
 
 Боно пак бутна купата, после се обърна и тръгна към спалнята. Кирил го последва и видя, че е застанал до тоалетката на Мария. Боно тупна с лапа по шкафа и погледна стопанина си.
 
 - Ех, момче! Тъжно ми е и на мен. – Кирил поклати глава.
 Боно нямаше намерение да се отказва този път. Започа да дращи по вратата на шкафчето. Спря за момент и се завъртя в кръг и пак започна да дращи по шкафа. Кирил се замисли, че така и не събра кураж да прибере нещата на Мария. Не беше докоснал нито една от вещите ѝ. Дори гребенът стоеше на тоалетката с няколко стърчащи руси косъма. Сякаш, ако пипнеше нещо, и споменът за нея щеше да отлети. Боно продължаваше своята програма, въпреки че Кирил му повтаряше да се успокои.
 Посегна и отвори вратата на шкафчето. Остана изненадан от гледката. Вътре липсваха вещите на Мария. Със сигурност никой не беше влизал в апартамента след погребението, а и той не позволяваше да се пипат нейните неща. Тогава остава само един вариант - тя самата беше разчистила.
 В шкафа стоеше самотно бял плик. Кирил посегна към него и видя името си, написано старателно с правилния почерк на Мария. За миг забрави да диша, погледна Боно, който стоеше кротко и чакаше. Започна да разпечатва.
 Имаше още един шанс да “чуе” Мария. След няколко дълги минути, преглътна и зачете на глас:

 “Кире, знам, че те боли. Но моля те, приеми го. Знаеш, че сторихме всичко по силите си. Така е трябвало да стане.
 Поразчистих преди да вляза в болницата, защото усещах, че няма да се върна от там. Не ти трябват стари кремове, гримове и безброй четки, които идея нямаш за какво са.
 Знам, че очакваш да те предизвикам както в някой от любимите филми, които сме гледали. Да те пратя на пътешествие из планини и екзотични страни, или да имаш десет задачи, които да изпълниш и т.н. и т.н.
 Надявам се, да не си разочарован, но няма да е това.
 Все пак имам изненада за теб. Спомняш ли си, че получих добра сума от наследството на леля Таня, която живееше в Америка? Чудих се какво да правя с тези пари и взех решение. Купих къщата в Железница, да точно същата, от която взехме Боно. Собственичката се свърза с мен, решили да заминат да живеят в Бургас, заради внучетата. Тя знаеше, че още тогава се захласнах по къщата и затова първо се сетила за мен.

 Знам, че ти тежи животът в големия град и мечтаехме да се преместим заедно на село. Сега ще имаш шанс да избягаш винаги, когато поискаш в Железница. Къщата е твоя и на Боно. Представям си как стоиш на верандата, държиш любимата си керамична чаша и отпиваш глътка кафе, а Боно тича волно наоколо и все ти носи нещо, което е открил из тревата.
 Документите ще откриеш в шкафа с бельото ми. Правилно, там няма нищо друго освен документи.
 Когато слагах посланието в шкафа, Боно беше до мен.
 Без послеслов, защото знаеш, че те обичам, дори когато ме няма.“

 Кучето стоеше притихнало до крака на стопанина си. Погледнаха се два чифта очи като в огледало и се чу увереният глас на Кирил:
 - Хей, момче! Да стягаме багажа! Време е да се върнеш у дома.
 
 Той притисна писмото към гърдите си. Въздъхна някак с облекчение. Имаше нужда да усети нежното присъствие на любимата си чрез красиво написаните редове. Тази уникална жена продължаваше да го изненадва. В него бушуваха толкова емоции. Първата му мисъл бе, че иска силно да я прегърне. Сепна се и буца заседна в гърлото му. После си представи зеления простор и уютната къщичка в Железница. Приятна топлина се разля по цялото му тяло.
 Боно се изправи, излая ведро и махна с опашка. Бе изпълнил последната заръка на Мария. А усмивката на стопанина му отново се завърна.