Още един рожден ден (Част II)

 Ема отвори очи. Усети как главата и натежава. Всичко я болеше. Дори лекият опит за движение и костваше много усилия. Огледа се. Беше в болнична стая. До нея седнала на един стол стоеше Криси. Държеше я за ръка.

 - Еййй! Как си? Изкара ми акъла!

 - Главата ме боли. Какво стана? – каза Ема.

 - Явно си се блъснала с колата по път за вкъщи. Даже не ми каза, че тръгваш! Помислих, че сте решили да избягате с колегата. Каква съм идиотка, даже се зарадвах.

 - Ааа, Петър ли? Не, той си тръгна ... друг път ще говорим за него. Ама как се блъснах? Нищо не помня! От кога съм тук?

 - Спиш повече от 24 часа. Докторът каза, че няма нищо сериозно. Изпаднала си в шок след удара. Имаш доста натъртвания, но за късмет без счупвания.

 - Кракът ме боли ужасно силно. – Ема опита да се изправи, но безуспешно.

 - Хей, къде така? Трябва да лежиш. Имаш голяма рана на крака, но ще зарастне.

 - Къде се блъснах? Чакай...сега си спомням. Видях светофара, но не успях да спра. Ударих се в друга кола! Хората добре ли са?! Кой беше в колата! – Очите на Ема се разшириха.

 - Добре са, спокойно. Вътре са били семейство – баща, с две деца. Имали са предпазни колани. Нищо им няма. Направо чудо! Само колата е смачкана. Застраховките ще го покрията това. Не го мисли сега.

 Ема стисна здраво Криси за ръката и се разплака неутешимо. Чак сега осъзнаваше какво се бе случило. За малко да загуби живота си. Можеше да пострадат напълно невинни хора.

 Така беше сграбчила идеята да открие своя мъж, че всичко се въртеше около това. Срещаше се с приятелки, уж да прекарат време заедно и да се забавляват. Всъщност основната тема, която се нищеше беше за мъжете. Повтаряха едно и също всеки път. Дори някоя от приятелките ѝ да започнеше връзка, споделяше основно проблеми.

 Обичайните драми се въртяха около липсата на инициативност. Господата предпочитаха срещите и баровете с приятели, вместо време с половинката. Забравяха да се обадят или да пишат поне едно съобщение, не подаряваха подаръци за празниците и т.н и т.н.

 Колкото и нови рокли да си купуваше Ема, колкото и да спортуваше и посещаваше интересни събития и нови места, оставаше незабелязана.

 - Криси, нещата излизат извън контрол. Това нещо трябва да спре. – Ема отново се опита да се изправи, но болката беше твърде силна.

 - Е, да! Не са добре, определено. Виж как си се подредила. Ама ще мине. Докторът няколко пъти каза, че няма нищо непоправимо.

 Ема въздъхна примирено и погледна към шкафчето до нея. Имаше букет от червени рози и някаква кутия.

 - Благодаря, Криси! Много са красиви!

 - Аааа, не са от мен. Аз не мисля скоро да ти подарявам цветя. Слънчогледите още стоят изоставени при портиера.

 - Извинявай! Оня ден исках просто да изчезна по най-бързия начин.

 - Ами, за малко да изчезнеш завинаги. – Криси погледна тъжно приятелката си.

 - Тогава от кого са розите? Кой е идвал? Ужас! Нашите знаят ли? Сестра ми? – Ема извика от болка, но този път успя да се изправи.

 - Спокойно, нищо не съм им казвала. След като докторът потвърди, че скоро ще се събудиш исках от теб да го чуят. Иначе си представях как хващат първия самолет към София. Е, те така или иначе ще дойдат. А цветята са “от Белгия”. Писах на Лазар. И той беше готов да тръгва насам. Обясних му, че няма нужда за сега. Прати ми пари по револют и настоя да ти взема червени рози. Има и картичка. Преписах съобщението му дума по дума, както помоли.

 Ема се пресегна, но беше трудно да се добере до картичката сложена върху кутията.

 Криси я взе и я подаде внимателно:

 - Можеш да четеш наум и без това знам какво пише.

 Ема се усмихна и с треперещи ръце отвори картичката. С познатия почерк на Криси красиво бяха изписани само две кратки изречения:

 “Обичам те. Скоро ще се видим”.
 Лазар

 ***
 Изписаха Ема след седмица. Беше доста по-добре, но лекарят изрично предупреди в следващите десет дни да внимава както с движението, така и с емоциите. Дадоха и болничен. Беше първият за всички тези седем години. Имаше нужда от него. Искаше да остане на саме със себе си. След много видео разговори с родителите си и сестра ѝ успя някак да ги убеди да не се прибират в София. Поне не сега.

 Цялото това бързане, хилядите задачи, срещи с хора, мислите, които не ѝ даваха покой напълно я бяха изтощили.

 Казват, че ако човек сам не се осъзнае и не си даде почивка тя се случва някак принудително. Така го усети и Ема.

 Чуваха се всяка вечер с Лазар. Беше си купил билет и след три дни пристигаше. Трябваше да си признае, че тази грижа и внимание и то от мъж ѝ бяха изключително приятни. Усещаше една позабравена тръпка. Усмивката пак се върна на лицето ѝ.

 Започна да се вълнува как ще го посрещне. Нямаше все още сили за готвене, но можеше да поръча суши от любимия им ресторант. Опитваше се да си припомни какво бе усещането да я прегърне, да вкуси устните му. И все пак една частичка от нея се бунтуваше срещу това, което се случваше. Имаше нещо нередно. Не успяваше до край да усети щастието и спокойствието, от което се нуждаеше.

 Взе дистанционното и започна да сменя каналите. Попадна на “The holiday”, преведен като “Ваканцията”. Любим романтичен филм с Джъд Лоу, Камерън Диас и Кейт Уинслет. Гледаше го всяка Коледа поне по веднъж и никога не и омръзваше. Замисли се, че остава малко повече от месец до новогодишните празници. Тогава се прибираха всички от семейството. Обикновено наемаха голяма вила в планината и няколко дни прекарваха заедно. Обичаше това време от годината, но сърцето и винаги беше тъжно и самотно.

 Този път не успя да се потопи докрай във филма. Като фон се движеха собствените ѝ мисли. Чудеше се, дали наистина има такава любов. Как е възможно някой да те приеме в пакет с две деца, а тя не успяваше да открие подходящ човек, който въпреки всичко да иска да е с нея при все, че нямаше някакви видими усложняващи обстоятелства.

 Криси я критикуваше, че прекалява с романтичните филми и че има изкривена представа за реалните връзки. И все пак, не са ли точно това тези филми – капчица надежда в това море от лъжи, его и забравени обещания?!

 Изведнъж Ема хвана дистанционното и настина червеното копче. Филмът рязко спря. Отиде до бюрото си. Пусна компютъра и нетърпеливо отвори търсачката. Първо влезе в любим сайт за продажба на книги. Прекара известно време разглеждайки. На финала във виртуалната количка попаднаха: “Излекувай живота си” на Луиз Хей и “Жената, която търсеше любовта” на Ивинела Самуилова. Беше готова да поръча, когато се сети още нещо. Върна се стъпка назад за трета книга. Избра един от пътеводителите на National Geographic. Завърши поръчката, плати с карта и с доволна физиономия стана от стола. Имаше още малко работа с компютъра, но остави за по-късно. Сега се отправи към кухнята, за да си направи сандвич.

 ***
 Често, когато кажеш, че не искаш да говориш за нещо, то вероятно не можеш да спреш да мислиш за него. Главата на Ема щеше да се пръсне от разиграване на мислени диалози с Лазар. Беше подготвила реч, но не знаеше той как ще реагира. Чудеше се дали ще има сили да признае това, което тя чувства. В последните три дни не искаше да се чува и вижда с никого. Всички бяха се изплашили след инцидента. Държаха се някак неестествено с нея.

 Лазар беше предупредил, че веднага щом кацне ще хване такси от летището и ще отиде в апартамента на Ема. Имаше резервация в хотел в центъра, но тайно се надяваше да остане при нея. Разполагаше само с два дни да я убеди да се върне при него. Беше търсил и открил по-голямо жилище в Брюксел, където можеха да живеят двамата.

 Ема през две минути натискаше бутона, за да провери кацащите самолети на летище София. Най-после видя, че самолетът на Лазар се беше приземил. Искаше ѝ се да не се вълнува толкова много. Не се бяха виждали твърде дълго. Чудеше се дали се е променил. Истина ли бяха, казаните от него думи? В последните дни не спираше да повтаря, че съжалява за пропуснатото време. Но какво означаваше това?

 Готов ли си да платиш цената, за да бъдеш с човека, който обичаш? Дали това е истинското изпитание за любовта? А може би силните чувства не предполагат толкова сложни избори?

 Звънецът рязко извади Ема от мислите ѝ. Оказа се доставчикът. Носеше суши и бутилка бяло вино. В последните дни, дори не беше излизала навън.

 Тя взе храната и виното и влезе във всекидневната. Остави доставката на шкафа. Сложи бялата сатенена покривка и любимите чаши за вино на масата. Подреди всичко и зачака с нетърпение.

 Лазар имаше само ръчен багаж, така че доста бързо успя да се измъкне от летището. Хвана такси и с леко треперещ от вълнение глас каза адреса на шофьора. Не му се говореше и затова заби полед в телефона си. Притесняваше се как щеше да протече срещата с Ема. Дали се бе променила? Най-вече се молеше да я намери в добро здраве. Истински се бе разтревожил, когато Криси се свърза с него и разказа за случилото се. Сякаш в онзи момент осъзна, кои бяха важните неща. В последните години се чувстваше като робот, който излиза сутрин рано, работи до късно, прибира се, хапва някакъв полуфабрикат и заспива. Често пропускаше дори петъчните сбирки с колегите.

 Когато слезе от таксито пулсът му вече бе ускорен. Качи се на един дъх по стълбите с малкия куфар в ръка. Нетърпеливо натисна звънеца.

 Почти веднага вратата се отвори. Лицето на Ема грееше. Макар да искаше, не успяваше да скрие емоцията си. Беше облечена с тесни тъмно сини дънки и бледорозов пуловер. Кестенявата ѝ коса падаше на вълни около лицето. Отдръпна се, за да направи място на госта да влезе. Затвори вратата. Няколко секунди се взираше в сините очите на Лазар. Сякаш търсеше някакви отговори. Той беше смутен. Остави куфара и протегна ръце, за да я прегърне. В този миг тя се отпусна и се хвърли в обятията му.

 Поне за миг всичко беше наред. Имаше нужда от тези силни ръце, от усещането, че не е сама. Това са моменти, които искаме да запазим вечно. Може би се връщаме към тях от време на време, за да ни дават надежда, че има истинско щастие.

 Лазар не искаше да пуска Ема. Хвана я през кръста и попита:

 - Как си? Какво става?

 - Вече съм добре. Хайде влизай. Поръчах вечеря. Сигурно си гладен.

 - Умирам от глад.

 Двамата седнаха и в началото настана някак неловко мълчание. Сякаш не знаеха от къде да започнат и какво да си кажат. Толкова време бе минало.

 - Благодаря отново за розите. Зарадва ме, наистина. Не очаквах.

 - Аз исках да дойда веднага, но нямаше билети. Държах връзка с Криси. Ще ми разкажеш ли какво стана онази вечер?! Говорили ти се?

 - Май не искам да се връщам там. Просто мислех, разсеях се, не видях червения светофар и после нищо не помня. Надявам се, че си научих урока.

 - Може да се случи на всеки. Няма застраховка за тия работи. Знаеш има кола – има проблем, няма кола – няма проблем.

 - Не точно! Когато човек е разстроен по-добре да не се качва в колата. И не пие преди да кара! Леле!

 - Ама ти сериозно ли? – Лазар я погледна учудено. – ти да пиеш и да караш. И да видя няма да повярвам!

 - Не, не. Нали имах рожден ден и колегата предложи да пием по чаша вино. Аз не можах да откажа, но реално отпих само една глътка. Когато станах моята чаша остана пълна на масата. Не вярвам една глътка да ми е повлияла?!

 - Какъв колега? Гадже ли имаш? – Лазар нервно започна да барабани по масата.

 - Неее, глупости! Нов колега, първи ден му беше, обучавах го. Оставѝ, не ми се обяснява.

 - Е, страхотно обучение няма що! Щом се е стигнало до вино. – Лазар тръгна да става от масата. Ема го хвана за ръката:

 - Ама ти сериозно ли? Ревнуваш ли?

 Лазар се опомни и седна бавно на мястото си. Беше почервенял целият.

 - Тогава не си изпих виното, но сега мисля и двамата имаме нужда. Отворѝ бутилката, моля те. – Ема му подаде виното и тирбушона.

 Лазар издърпа умело тапата и бавно наля от тъмночервения гроздов сок в чашите. Двамата мълчаливо отпиха. Разговорът не вървеше особено.

 Бутилката беше почти празна, когато Лазар погледна Ема в очите и каза:

 - Искам да остана при теб тази нощ, пък и утре. Стига ти да искаш. – След това я придърпа към себе си и започна да я целува, първо по челото, после по очите, бузите, докато не откри устните и. Тя се предаде. Беше мечтала за близост и топлина. Двамата станаха и целувайки се стигнаха до дивана. Лазар прокара пръсти по гърба на Ема и започна да съблича блузата ѝ. В този момент тя сякаш рязко изтрезня.

 Отдръпна се. Оправи блузата си. Погледна го някак сконфузно и се върна на масата. Няколко дълги минути мълчаха и двамата. После Ема събра смелост и каза:

 - Моля те, седни. Трябва да поговорим.

 Лазар с неохота се съгласи.

 - Виж, аз дълго мислих. Знам, че си дошъл чак до тук. Ясно е, че ти пука за мен, за нас, знам ли вече... Объркваш ме! Ти си тръгна просто така и никога не ми стана ясно защо. Продължи да ми пишеш онези съобщения. Знаеш ли? Това изобщо не е честно спрямо мен! – Ема беше повишила тон. Беше на ръба да избухне и да каже всичко онова, което месеци наред бе таила в сърцето си. Пред никой, даже пред себе си не призна, че тази раздяла я съсипа.

 Правеше се, че всичко е както преди. Излизаше почти всяка вечер. Намираше все нови приятели и компании. Оставаше до късно на работа. Измисляше си несъществуващи задачи. Не се задържаше в къщи. Постоянно имаше нужда да прави нещо.

 - Ти всъщност за какво дойде? Искаше само да ме видиш или? – Ема губеше търпение. Опитваше се да контролира гнева си, но беше трудно.

 - Исках да се събрем. Мислех си, че може да дойдеш с мен в Брюксел. Намерил съм един апартамент. Подходящ е и за двамата. Ще ти хареса. – Лазар полека започна да споделя мислите си.

 - В Брюксел?

 - Ами да. С мен.

 - И какво ще правя там? Как ще се издържам?

 - Нали ще си с мен. Може да си потърсиш нещо, но може и да не работиш, както искаш. Не е проблем.

 - Аз да не работя? Ама ти познаваш ли ме изобщо? Мога ли да стоя ей така по цял ден, да гледам телевизия, да готвя и да те чакам да се върнеш от работа?

 - Е, не. Може да запишеш да учиш нещо?

 - Аз приключих с ученето. Сега ми е време за друго. – Ема беше категорична. Изведнъж събра смелост и със спокоен тон каза:

 - Виж, извинявай изпуснах си нервите. Просто много ме заболя, когато си тръгна. Чудех се месеци наред какъв ми е проблемът. Какво ли ми липсва? Защо не съм ти достатъчна? Трудно ми беше. Имаше седмици, в които нищо не ми се ядеше. Разбираш ли? Не ми се живееше...После някак продължих. Но ти се появявашe от време на време с глупавите си съобщения.

 - Ох, Ема! Съжалявам, аз...

 - Трябва да спрем. Познавам се добре. Няма да успея да поддържам връзка с теб просто така. Винаги ще си мисля, че можем да сме нещо повече. Моля те да си тръгнеш сега и повече да не ме търсиш. Не ме издирвай и чрез Криси. Ако поне малко ме обичаш ще чуеш какво ти казвам.

 Лазар мълчеше. Някак бе очаквал всичко, но не и това. Погледна я в очите, но там видя категоричност. Познаваше я. Щом си наумеше нещо нямаше да отстъпи. Той самият не се бе замислил колко страдание ѝ е причинил. За него беше като временна раздяла до момента, в който щяха отново да се съберат. Никога не бе приемал нещата така крайно. След всяко съобщение тайно се надяваше тя да му отговори и пак да подновят връзката си.

 - Моля те, върви си! – Ема гледаше надолу към пода. Беше ѝ трудно да срещне погледа му.

 - Мога да остана. Нека утре поговорим на свежа глава. Сега сме пренавити и двамата.

 - Няма да си променя мнението. Просто искам да остана сама.

 Лазар въздъхна. Погледна я за последен път. Облече палтото си и излезе бавно от стаята. Обу се и тръгна. Ема нямаше сили дори да го изпрати.

 Замисли се колко нощи беше прекарала да плаче за Лазар. Най-много я съсипваше фактът, че така и не обясни, защо си тръгна. Имаше месеци, в които не получаваше никакъв отговор. В началото, когато всичко приключи Ема изобщо не бе готова да го приеме. Продължаваше да му пише съобщения. Понякога бяха гневни, понякога умоляващи. Във всеки случай отчаянието прозираше през тях.

 След време осъзна, че каквото и да каже нямаше никакъв смисъл. Все пак заради себе си, една нощ седна пред компютъра и му написа прощален и-мейл. Изля си душата. Обясни, защо двамата нямат бъдеще и той не заслужава жена като нея до себе си. Почувства се една идея по-добре. Тогава частичка от сърцето ѝ умря. Стана по-предпазлива. Трудно показваше чувствата си. Година след това осъзна, че не може да избяга от същността си. Вечният ѝ оптимизъм и вяра в любовта я караха да продължава да мечтае. Вярваше все още, че някъде там я очаква нейният мъж.

 Толкова пъти си го представяше как ще изглежда, как ще се казва, с какво ще се занимава. Имаше някаква идея. Продължи да гледа романтични филми и да чете истории с щастлив край.

 Дълбоко в душата си знаеше, че един ден и тя ще изживее своя роман и ще открие човека, с когото да остарее заедно.

 Странно, но след като чу Лазар да затваря вратата, не усети празнина или тъга. Беше в някакво странно, приповдигнато настроение. Адреналинът от случилото се още я държеше. Сети се, че днес куриерът донесе пратката с книгите, които бе поръчала. Кашонът стоеше неразопакован. Взе го и започна да отлепва тиксото. Отвори кутията, а най-отгоре беше Пътеводителят на National Geographic. С големи бели букви на корицата пишеше: “КУБА”.

 Ема грабна пътеводителя, отиде до бюрото, седна и отвори лаптопа. В търсачката написа “Dream holidays”. С тази туристическа агенция често пътуваха приятелско семейство на родителите ѝ. Бяха изключително доволни и бе чувала чудесни истории. Отвори се началната страница на сайта. Натисна бутона “Eкскурзии”. Веднага изкочи прозорец със специална оферта, която предлагаше “Екскурзия в Куба – Хавана и Варадеро, за ранни записвания до 05.12 получавате 10 % отстъпка”. Първата възможна дата беше 15.02.2025.

 Избра датата. С треперещи ръце въведе данните на кредитната си карта и натисна бутона, за да потвърди резервацията. Стана от стола с широка усмивка. Подскочи лекичко и извика от радост. Отдавна не си беше спомняла да е обзета от такава еуфория. Не можеше да си намери място. В този момент телефонът зазвъня с любимата мелодия. Първата ѝ мисъл беше, че ще я смени с нещо по-горещо. Сети се за “Guantanamera”. О да, определено щеше да я смени. Някой беше твърде настоятелен, защото въпреки, че се забави с отговора не се отказваше.

 - Ало! – отговори с широка усмивка Ема.

 - Охоо, много сме приповдигнати! Хайде казвай какво става? – познатият глас на Криси прозвуча отсреща.

 - Става то, каквото става! Февруари заминавам за Куба!

 - Чакай, чакай ...как Куба?! От къде го измисли!

 - От вътре ми дойде. Знаеш, че ми е мечта тая Куба от години! По-щастлива не съм била никога. Явно е правилното решение. Резервирах току що. Няма майтап. Ще пия Мохито през февруари, ще танцувам салса и ще се радвам на живота. – Ема замълча за миг и после добави тихо. - Ще се отправя на най-дългото и най-вълнуващото пътешествие, това към СЕБЕ СИ.