Още един рожден ден

 Ема се събуди от продължителното звучене на алармата. Погледна телефона си. Беше точно шест часа. Нарочно я бе настроила толкова рано днес. Искаше да бъде първа в офиса. Натисна копчето, за да спре познатата мелодия. Замисли се за миг, че вероятно има логика алармата, която те събужда да е неприятна, за да си мотивиран да станеш и да я спреш. А тя бе избрала любимата си зимна песен “Baby it’s Cold Outside” в изпълнение на Индина Мендез и Майкъл Бубле. Усмихна се. Тази песен винаги ѝ действаше по този начин. Даже днес. Беше рожденият и ден. Ставаше на 30.

 Закри лицето си с ръце и поклати глава. Сякаш така можеше да промени този факт. Когато беше на 15 си представяше как на 30 ще бъде щастливо омъжена с две деца и успяла в професията си. Беше сигурна, че ще живее в красив дом и ще кара мечтания нов автомобил с автоматични скорости.

 Но днес нямаше нито мъж, нито деца. Да не говорим за професията. Беше счетоводител в една и съща фирма повече от седем години. Започна като студентка на стаж. Допаднаха и колегите. Така и не намери кураж да потърси нещо по-добро. Поне успя да си купи автомобил, но нито беше нов, нито с автоматични скорости.

 С нежелание се отправи към банята. Изми се набързо. Погледна се в огледалото. Направи няколко гримаси. Чудеше се дали няма две-три нови бръчки. Въздъхна примирено и тръгна към коридора. Отвори гардероба и умишлено извади старите дънки и един сив пуловер. Точно днес не искаше да се набива на очи. Облече се за няколко минути. Сложи крем, малко фон дьо тен, почти незабележимо розово червило и лека спирала. Беше петък и можеше да си позволи да е по-небрежна в офиса. Все пак обу ботите на висок ток и черното палто.

 Замисли се, че ако не друго, то ранното тръгване щеше да ѝ спести трафика. Качи се в колата. Първо пусна парното на най-силната степен. Началото на декември беше необичайно топло и все пак се усещаше идването на зимата. Радиото се включи. Явно Вселената си правеше шеги с нея. Звучеше “Love is in the air”. Въздъхна и потегли по познатия маршрут.

 Последната ѝ връзка беше приключила преди две години. Връзка от разстояние, виждаха се най-много веднъж в месеца. Прекарваха заедно празниците и отпуските си. Странно как си помисли, че това нещо може да просъществува дълго, дори да прерастне в нещо повече.

 Той живееше в Белгия. Беше икономист. Плащаха му твърде добре, за да реши да се върне в България. Предлагаше ѝ да се премести при него, но не си представяше да зареже всичко и да тръгне натам. Още тогава трябваше да се досети, че ако една жена не е готова да последва мъжа до нея и на край света, вероятно не е нейният човек.

 В крайна сметка я заразя, заради родителите си. Според тях, тя го дърпаше твърде много към родината. Пречеше му да се фокусира върху работата и успехите си в Белгия. Мислеха си, че тя е основният виновник да не може да пести. Беше по-лесно отколкото да признаят, че той пиеше твърде много и инвестираше в губещи фондове.

 Ема пристигна неусетно, паркира на обичайното си място и се качи с бърза крачка в офиса. Включи компютъра и тръгна към кухнята, за да си направи кафе. Тъкмо натисна копчето на кафемашината, когато чу приповдигнатия глас на колежката си:

 - Честит рожден ден, пътешественичке! Бъди здрава, щастлива, влюбена, обичана ...

 - Ох, Криси! Ужасно си мила. Ама не трябваше.

 - Е, как не трябваше! Имаш празник. Юбилей! Ще празнуваме довечера нали?!

 - Ооо, не! Нямам настроение. Мисля да се прибирам след работа.

 - Как така? Имаш рожден ден, петък е. Утре ще спиш колкото си искаш.

 - Наистина не съм на тази вълна.

 - Какво става? Казвай? Да не е звънял оня идиот от Белгия? Той ли те разстрои така? Все се сеща да се обади, когато не трябва, колкото да ти развали настроението!

 - Не, от месеци не сме се чували. Просто ставам на 30! И нищо. Сама съм...

 - Стига де! Да не ставаш на 60! Животът е пред теб. Има време за всичко. За къде се разбърза така?!

 - Нямам деца! Часовникът тиктака.

 - Е, хубава работа! Какво искаш да кажеш?! Аз съм на 36 и нямам деца.

 - Да, но имаш Васил. Намерихте се поне. Сигурна съм, че скоро и детето ще се появи.

 - Ема, стегни се! Срещнахме се с Васил преди две години. Хайде сега да не играем на математика!

 - Различно е. Ти ... купи си жилище. Мениджър на отдел си ... сега ти е време да ...

 - Ох, моля те! Стига с тия мрачни мисли.

 - И Криси, слънчогледите са супер, но ...не се сърди, ще сляза набързо долу да ги оставя при портиера. Ще си ги взема като тръгвам. Не искам другите да знаят, че имам рожден ден. Моля те, трай си.

 Криси въздъхна и поклати глава. Ема излезе припряно. Все още имаше шанс да занесе цветята долу преди да са дошли останалите.

 Портиерът не беше от най-разговорливите, така че само взе цветята и обеща да намери нещо като ваза, за да оцелеят до края на работния ден.

 Когато Ема се качи горе все още бе пусто. Седна зад компютъра и започна да чете и-мейлите. Само се молеше по-бързо да се изниже този ден.

 След малко се появи шефът в приповдигнато настроение:

 - Добро утро! Ема, Криси да не би да са сменили времето още веднъж? Как така сте първи днес?

 Момичетата се спогледаха и само поздравиха вяло. Нямаха настроение за шеги.

 - Ехоо, петък е! По-ведро моля. Елате за малко при мен. Искам да обсъдим нещо. – каза Камен. Той беше висок мъж, около 50-те, с прошарена коса и енергична походка.

 Момичетата тръгнаха с нежелание.

 - Днес пристига новият колега. Ема, искам ти да се заемеш с обучението му. Ще помага основно на теб. Знам, че си най-натоварена от всички. Криси, ти съдействай с каквото можеш. Окей?

 - Добре. – казаха и двете едновременно.

 - Ясно, днес не ви се говори. Но ще се наложи. Пийте по още едно кафе. Събудете се. Хайде, действаме!

 Ема и Криси се спогледаха и тихо седнаха на местата си. Останалите започнаха да пристигат. Освен, Криси никой не се бе сетил за рождения ден на Ема. Тя отдъхна с облекчение. Нямаше никакво желание да обучава точно днес. Не и се говореше, не и се обясняваше. Мечтаеше си за момента, в който ще се прибере у дома, ще си направи обилно количество пуканки, ще се завие под одеалото и ще гледа някой романтичен филм. Там поне щастливият край беше гарантиран. Дали щеше да има поздравително съобщение от Белгия?! Какво ли и пукаше всъщност?! Отдавна всичко беше свършило, но за всеки празник получаваше поздравление с послеслов “Не трябваше да става така, липсваш ми!”. Тя обикновенно не отговаряше, защото идея нямаше какво да каже. Все пак не тя, а той си беше тръгнал.

 Входната врата се отвори шумно и това я извади от мислите ѝ. Влезе красив мъж с уверена походка и широка усмивка:

 - Добро утро! – той се огледа с любопитство наоколо. – Казаха ми да търся Ема.

 Ема се изчерви и плахо помаха с ръка:

 - Аз съм.

 - Здравей! Приятно ми е, Петър! – каза той, приближи към нея и подаде ръка.

 - Ааа, да...и на мен. – Ема загуби дар слово. Срещу нея стоеше изключително сипматичен мъж, може би около 35. Носеше красиво вълнено палто и скъпи кожени обувки. Косата му беше тъмночерна и оформена в стилна прическа.

 - Аз съм новият колега и ми казаха, че ти ще ме обучаваш.

 В този момент шефът се появи:

 - Е, явно се намерихте! Запазих ви залата за срещи. Там ще може да се обучавате на спокойствие. – той намигна на Ема и продължи към кухнята.

 Криси също улови погледа ѝ. Намигна ѝ и се усмихна предизвикателно.

 Ема с нежелание взе лаптопа си и телефона и подкани новия колега да се отправят към залата за срещи. Явно този ден нямаше да свърши така бързо и лесно както си мислеше. Прекараха няколко часа затворени в стаята. Тя опитваше да се фокусира и да предаде колкото се може повече информация, но една част от нея не можеше да спре да си повтаря, че вероятно това е знак от съдбата. Може би точно днес бе щастливият и ден. Колегата беше повече от прекрасен. Освен с визия я спечели и с начина, по който се изразяваше. Говореше спокойно, задаваше адекватни въпроси. Определено беше умен и интелигентен мъж.

 - Знам, че закъснях, но няма ли да обядваме скоро? – попита Петър директно.

 - Да, да...няма проблем. Изобщо не обърнах внимание колко е часът. Тук нямаме фиксирана почивка. Кой, когато прецени, просто излиза за час и така. – обясни Ема.

 - Да обядваме заедно? Идея нямам къде мога да хапна в района.

 - Става. Само да проверя колегите. Може би има някой, който все още не е обядвал.

 - Супер. Ще изчакам тук.

 Ема излезе бързо и силно се надяваше Криси да е още на бюрото си. Отдъхна си, когато видя познатата усмивка.

 - Какво става? Как върви? – попита Криси от далече.

 - Добре, нормално. Ти обядва ли?

 - Не съм, но и не мисля да идвам с вас. Давай момиче, това е вероятно подарък за рождения ти ден. Грабвай го и не мисли много! Бива си го, момчето! Не е за изпускане.

 - Ох, Криси! Само това ти е в главата. Едва се запознахме!

 - Е, то така става понякога. Съдба!

 Ема се върна при Петър, за да го вземе за обяд. Въпреки, че се ядоса на Криси, същите мисли се въртяха в главата и. Даже доста по-смели. Вече виждаше как я кани на гости, показва и красивата къща в Бояна. Предлага ѝ да живеят заедно. Тя имаше идея къде да бъде сватбата ѝ, как ще изглежда булчинската рокля, знаеше дори коя да е песента за първия танц на младоженците...

 - Ема? По стълбите или с асансьора? – Петър я извади от унеса.

 - По стълбите, по-бързо ще стане. Който стигне последен черпи. – каза Ема. Погледна колегата си дяволито и се затича надолу.

 Той се усмихна. Сякаш идеята му хареса. Последва я.

 Стигнаха задъхани на изхода почти едовременно.

 - Личи си, че спортуваш....повече от мен. – добави Ема. Изненада се на собствения си ентусиазъм. От къде ѝ дойде тази смелост и това предложение да тичат?

 - Е, да. Но така или иначе аз щях да платя сметката. Все пак длъжник съм ти. Толкова време отдели. Оценям, че споделяш открито и не се притесняваш, че ще ти открадна занаята както голяма част от хората днес. – каза Петър.

 - Всъщност аз имам повод да почерпя. Имам рожден ден. – Ема се изненада от думите си. Така спокойно го призна за първи път днес пред един непознат.

 - Ооо, така ли? Не знаех. Честит рожден ден, тогава! Бъди здрава ...и нека те намира само това, което е най-доброто за теб!

 - Благодаря! Много хубаво! Никой до сега не ми е пожелавал това...

 Двамата влязоха с усмивка в бирарията, където обичайно обядваха счетоводителите.

 Странно, но още щом седнаха притеснението се изпари. Ема се почувства така сякаш имаше среща със стар познат.

 - Да си поръчаме по чаша вино? Все пак има повод за празнуване. – предложи Петър.

 - С колата съм, иначе с удоволствие.

 - Е, има доста време до довечера!

 Сервитьорката се приближи до тяхната маса:

 - Две чаши червено вино “Сангре де торо”и две менюта, моля. – Заръча Петър.

 Момичето кимна и сякаш бе готово да обслужва само него.

 Ема си помисли, че е трудно да имаш такъв мъж единствено за себе си. И все пак го пожела. Обичаше да бяга от реалността. Вероятно многото прочетени романтични романи и изгледани филми бяха промили мозъка ѝ, но тя вярваше, че има истинска любов, щастлив край и верни мъже.

 Времето отлетя неусетно. Можеше с часове да говори с Петър. Беше чудесен събеседник. Откриха много общи интереси. Той обичаше фотографията, екстремните спортове. Пътуваше много. Споделяха за красиви дестинции, преживяни емоции...

 Телефонът на Петър звънна. Той се извини, обясни, че е важно и трябва да вдигне. Излезе, навън. В бирарията беше твърде шумно.

 Чак сега Ема осъзна как беше облечена и сто пъти се прокле, че не сложи рокля или поне някой от дежурните костюми с пола и сако. За какво купуваше всички тези скъпи дрехи, когато носеше все едно и също, защото нямаше настроение, или от мързел да не глади.

 От сега нататък нямаше да има ден с дънки в офиса. Определено имаше мотивация да се старае.

 Петър се върна. Лицето му беше угрижено:

 - Съжалявам, но се налага да тръгна спешно. Настоявам да платя сметката. Ето, трябва да стигнат и за бакшиш.

 - Какво става? Всичко наред ли е?

 - Обадиха се от детската градина на сина ми. Вдигнал температура. Не се чувства добре. Трябва да го взема веднага.

 - Разбирам. Да, отивай.. – Ема се почувства съкрушена. В този миг сякаш се сгромоляса цялата надежда, която заложи на случващото се. За кратко през главата ѝ минаха толкова мисли. Добре, явно има дете. Но защо звънят на него? Не търсят ли първо майката? Може би е разведен? И днес е денят, в който той гледа детето. Никога не си беше представяла, че ще има връзка с мъж, който има дете от друга. Но, ако мъжът си заслужавше, защо не. Тя обичаше децата. Щеше да намери подход. Някаква мъничка надежда тлееше в Ема. Погледна тъжната усмивка на Петър и сърцето и се разтопи.

 - Съжалявам. Знам, че ми е първи ден. Не изглежда сериозно...ще обясниш на шефа нали?! Бих помолил жена ми, но тя е в деветия месец. Кара тежко втората бременност. Опитвам се да помагам колкото мога...Ема? Добре ли си? Струваш ми се много бледа.

 - Добре съм....просто...сетих се...имах една среща...и...забравих...отнесох се...Ще платя и тръгвам.

 - До понеделник тогава! – Петър облече палтото си и изхвърча от заведението.

 Ема гледаше след него невярващо. Ама какво си бе въобразила!

 Плати сметката и излезе навън. Не искаше да се прибира в офиса. Не и се говореше с Криси, с никого. Сякаш бе виновна, че е сама и дължеше обяснение на познати и непознати. Искаше просто да се прибере вкъщи и този ден да свърши.

 Качи се в офиса. Отиде право в кабинета на шефа. Обясни ситуацията с Петър. Помоли да си тръгне по-рано. Каза, че не се чувства добре. Криси беше в кухнята, което я спаси от излишни думи.

 Изключи компютъра и припряно се насочи към изхода. Докато вървеше към паркинга водеше мислени диалози със себе си. Припомняше си разговора с Петър. Държеше се толкова мило с нея. Определено успя да я омагьоса. Какво си въобразяваше тя! Човекът беше женен с дете, и чакаше второ. Никакъв шанс!

 Качи се в колата и потегли. Шофираше по-бързо от обикновенно. Сълзите сами тръгнаха. Беше 30-я ѝ рожден ден. Беше сама. Родителите ѝ живееха в друг град. Сестра ѝ замина в Англия с годеника си миналото лято.

 Как се стигна до тук?! Последните две години не беше имала дори връзка за една нощ. Щеше ли да открие подходящия за нея мъж? Имаше ли шанс да бъде майка? Къде бъркаше? Как останалите успяваха да намерят партньор и да създадат семейство? Живееше, работеше, а вътре в нея беше пустош. Самотата я убиваше.

 Сълзите започнаха да се стичат по бузите и. В този момент започна да ръми. Пусна чистачките. Замисли се дали да не звънне на някоя приятелка като се прибере, но не изпитваше желание да говори, още по-малко да се види с никой. Изведнъж си спомни, че красивите слънчогледи останаха при портиера. Единственото нещо, което и напомняше, че днес има празник и че някой се бе сетил за нея.

 Вече плачеше с глас. За миг затвори очи. Когато погледна напред беше късно за спирачка. Червеният светофар я изненада.

 Всичко изчезна. Нямаше ги тежките мисли. Нямаше я болката. Нямаше нищо и никой. Само мрак.

 Очаквай продължение…