Ангел

 Отворих очи. Чувствах се някак лека и прекалено спокойна. Не бях в леглото си на любимия мек матрак. Огледах се. Край мен имаше само пухкави снежнобели облаци. Какво става?! Обикновено гледам тези облаци от долу и им се радвам. Как попаднах горе?!

 Нямаше я любимата ми бледозелена сатенена пижама. Бях облечена с някаква бяла роба от фин лен. Имах нещо на раменете си. Опипах добре, после завъртях глава на ляво, и бавно на дясно. Не е възможно! Имах криле. Щом имам криле, значи мога да летя. Странно, но това беше първото нещо, което ми хрумна. Погледнах надолу, разперих крилете си и полетях. Беше невероятно и в същото време толкова естествено. Хареса ми.

 Нямаше я обичайната тежест в гърдите. Дишах спокойно. Бях любопитна да видя повече. Изведнъж забелязах нещо познато да проблясва в далечината. Реших да сляза малко по-ниско. Това са куполите на катедралата Александър Невски. Продължих да се нося над спокойните софийски улици. Само в събота сутрин можеш да ги видиш относително празни или поне дишащи от липсващия делничен трафик.

 Продължих да летя, минах над Орлов мост и сякаш нещо ме водеше да завия към Борисовата градина. Стигнах до Парк хотел “Москва”. Прелетях и отсреща се откри познатата сграда, в която живеех повече от петнадесет години. Спуснах се още по-ниско. Ето я Градината на Учителя Дънов. Често ходех там, когато не се чувствах добре.

 Отсреща беше детската площадка. Видях децата си. Не играеха както обикновено. Стояха тъжни на една пейка. Мъжът ми беше до тях. Гледаше надолу към земята. Мълчаха. Той бръкна в джоба си и извади кърпичка. Избърса очите си и погледна напред. Приближих се още. Видях жестока мъка изписана на лицето му. Сякаш беше остарял с десет години.

 Тогава си спомних. Хапчетата в ръката ми, чашата с вода, която едва държах. Глътнах ги, после още една шепа. Всичко е като в мъгла. Просто полегнах на възглавницата и заспах.

 Но защо съм Ангел?! Такива като мен не отиват ли в Ада?! Как избрах такъв изход?! Въздъхнах тежко. Исках сама на себе си да обясня, да се оправдая. Сърцето ми се сви виждайки тези три любими, съкрушени лица.

 Имах всичко, даже повече от всичко. Идеален дом, прекрасен съпруг, две умни, весели деца – близначета на четири години. Бях добра в работа си. Наскоро ме повишиха във финансов директор на компанията. С тази заплата до две години щяхме да изплатим ипотеката на жилището.

 Живеем в луд свят. Всеки иска нещо от теб. А когато ти поискаш помощ не вярват, дори най-близките ти. Това момиче, което само си купи кола, мъкнеше години наред гумите за смяна, шофираше стотици километри, сглобяваше шкафове, работеше здраво, изглеждаше винаги добре, сега казва, че иска помощ. Другите не можеха да го проумеят.

 Всъщност всеки ме питаше: “Как се справяш с всичко това? Възхищавам ти се!”.

 Как да знам, че тези думи са знак и червената лампа трябваше да светне в главата ми.

 Не се справях. Трудно ми беше. Даже, ужасно трудно.

 Човешката психика е крехка и фина. Изисква внимание и грижа. А аз не го правех.

 Приемах безброй разговори от близки и приятели. Бяха ме припознали като “кошче за душевни отпадъци”. Поемах чужди драми и проблеми, защото моят живот им се струваше идеален.

 “Тя е силна. Ще го понесе.” – Казваха си другите.

  И така върху мен се изливаше всичко. Чувствах се длъжна да помогна, да изслушам, да дам.

 Животът често е безпощаден. Както и близките, семейството, дори партньорът и децата.

 Щом даваш, те вземат.

 Никой незнаше как се чувствам. Предполагах, че все някак ще разгадаят мислите ми, ще усетят липсите ми. Вярвах, че ще забележат колко съм уморена и че няма от къде повече да черпя сили и енергия.

 Крадях време за сметка на съня. Така наваксвах с дейностите за мен – да измия косата си, да почета книга. Налагаше се да минавам допълнителни обучения и да придобивам нови сертификати. В днешно време си лесно заменим. Колкото и да си добър, в това, което правиш, винаги има някой по-млад, напорист и амбициозен.

 Неусетно пропадах в капана на битовизмите и високите очаквания. Преследвах идеалното си Аз. Все нещо не ми достигаше. Усещах някаква постоянна тревожност. Състезавах се с другите. Надскачах себе си. А вътре в мен оставаше празно. Хранех егото, но не и душата си. Не исках даже да чуя от какво има нужда, за какво копнее.

 Така и не постигнах удовлетворение. Кошчето преля, а фабриката за изпълнение на задачи фалира. Вече не помнех към какво се стремя, какво ми е нужно, защо съм тук.

 Наблюдавах ги на пейката – двете руси главички и грижовният им татко, самотни и тъжни. Предполагах, че ще усетя някакво мрачно задоволство, че най-после са разбрали колко съм важна за тях и колко много неща вършех всеки ден. Мислех си, че това е моят момент, в който съм забелязана и разбрана.

 Обаче изпитвах само вина. Никой не беше отговорен за това, което аз самата си причиних. Никой не четеше мислите ми, не носеше товара ми.

 Егото ми не ликуваше. Страдаше душата ми. Гледах най-обичаните си същества потънали в скръб, а можеха да ми помогнат, ако знаеха, че имам нужда. Само да бях споделила, така че да разберат.

 Внезапно тихо гласче, започна да ми повтаря нещо. Опитах да се обърна, за да проследя от къде идва и какво точно казва. Долавях все едни и същи думи. Затворих очи и чух “Бъди там за себе си, бъди своя ангел. Тайната е в малките неща. Чуй душата си”.

 Нещо ме беше хванало за крака и не можех да мръдна, имах същото странно усещане и на ръката си. Исках да полетя, а не можех. Въртях се, чувах някакви познати гласове от далече.

 Тогава се събудих. Гледаха ме два чифта дълбоки сини очи, пълни с очакване и надежда. Плахо се протегна малка ръчичка и нежно погали бузата ми. Сърцето ми биеше.

 Вратата се отвори. Влезе мъжът ми. Улових познатата блага усмивка. Усещах само едно – благодарност. Беше ми даден втори шанс. Щях да го сграбча с все сила и да се възползвам. Живее ми се!